Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Този блог е посветен на ранните англосаксонски кралства (VІ-Х в.)., както и на всичко друго, което си струва интереса.
Автор: glishev Категория: Технологии
Прочетен: 51721 Постинги: 10 Коментари: 10
Постинги в блога от 02.04.2007 г.

Тук най-често ще публикувам мои собствени текстове, преводи на статии и оригинални извори, както и изследвания на хора, които ми дадат съгласието си за това, посветени на Скандинавия, Германия, западнофранксите територии, Англия и англосаксонските кралства от епохата между VІ и Х в. Раннсредновековната история на Западна Европа ми е любимо хоби, което се старая да превърна и в реално знание. 

Нищо не ме спира обаче да пускам и статии на всякакви извънисторически теми.

Хайде няколко общи думи за Англия и англичаните от епохата.

В началото на пети век римската администрация и войски се изтеглят от Британия. Бившите диоцези Горна и Долна Британия са оставени на местните келтски жители, които трябва сами да се погрижат за отбраната на земите си от настъпващите варвари. От планините на Каледония се спускат дивите пикти, а през Северно море от бреговете на Фризия, Германия и Дания зачестяват набезите на фризи, сакси, юти и англи. Повърхностно романизираните брити не успяват да създадат своя единна политическа и военна организация, така че за няколко десетилетия (до началото на следващото столетие) са изтласкани във възвишенията на Камбрия, днешен Уелс. Част от британските племена напускат Острова, пресичат Ламанша и се установяват в Ареморика в Галия,днешната френска област Бретан. 

По-голямата част от южна Британия е заселена от германските нашественици - англите заемат териториите северно от Темза до земите на пиктите; саксите се настаняват в земите южно от Темза. В най-югозападните части на страната на полуостров Корнуол (западно от днешното графство Девън) известно време се запазват британски селища. Югоизточната област Кент е завладяна от ютите. Фризи живеят разпръснато между останалите свои германски сродници.

В пети и по-голямата част от шести век англо-саксите все още са езичници и почитат старите нордически богове (Один, на староанглийски Уоден, Тор, на ст. англ. Тунор и пр.). Техните уелски противници вече са християни, а в Каледония (бъдеща Шотландия) ирландски проповедници за първи път проникват сред племената на скоти и пикти.

Въздушни снимки показват, че наред с новото "квадратно" ограждане и обособяване на поземлените парцели, въведено от англо-саксите, на много места са запазени и "ивичести" парцели, вероятно останали обработвани от брити под властта на новите господари. Изтеглянето на римляните и саксонското нашествие водят до упадък на градския живот в Британия. Голямата Лондонска базилика е изоставена и рухва, много селища са изоставени, а други се смаляват или дори се изместват извън пределите на някогашната градска черта.

Ютите и фризите се обособяват в кралство Кент с център Кентърбъри. Западно от тях се образува нетрайното кралство на южните сакси (Съсекс) и една от най-значителните ранни политически формации: кралството на западните сакси (Уесекс) с център Уинчестър.

Северно от Темза около Лондон се оформя малкото кралство на източните сакси (Есекс). На север покрай брега на Северно море лежи кралството на източните англи (Източна Англия в научната литература). Между източна Англия и предпланините на Уелс се простират обширните централноаглийски гори, в които се образува кралство Мерсия, наречено още Кралство на атглите на юг от р. Хъмбър. Мерсия се дели на няколко малки владения. Северно от р. Хъмбър се намират земите на Нортумбрия (дн. Нортъмбърланд) или Кралството на северните англи. То неколкократно се разделя на по-малките кралства Йорк и Дейра, но отново се обединява. Отвъд Нортумбрия следват първите кралства на скотите: Лотиан и Стратклайд. 

Бритите в Уелс образуват няколко неголеми планински владения: кралствата Поуис, Гуинед, Гуент и Дъфед. 

По-значителните англосаксонски владения: Уесекс, Съсекс, Кент, Есекс, Източна Англия, Мерсия и Нортумбрия образуват т. нар. англосаксонска Хептархия или "Седмовластие". Уелските хронисти като Гилдас и Нений наричат процеса на англосаксонското нашествие и заселване на Острова Adventus Saxonum (лат.) 

Владетел, успял да наложи властта си над всички останали англосаксонски крале, получавал титлата "бретуалда", тоест Повелител на Британия. Такива владетели са едва няколко от многобройните крале и принцове в ранната английска история.

Разликите в диалектите и културата на англи, сакси и юти бързо се заличават в периода след настаняването им в Британия. "Англи" и "сакси" стават синоними и се употребяват без разлика за жителите както на Нортумбрия, така и на Уесекс или Източна Англия. Келтските извори от Шотландия, Ирландия и Уелс говорят само за "сакси", а в житието на император Карл Велики от средата на ІХ в. франкският автор Айнхард нарича англосаксонците "британци от саксонска народност". След покръстването на англосаксите Беда Достопочтени пише "Църковна история на английския народ". Очевидно на племенните различия помежду им не се е придавало голямо значение. 

В 597 г. в Кент пристигат пратеници на римския папа Григорий. Начело на пратеничеството е монахът Августин, който успява да убеди крал Етелберт Кентски да приеме християнството. По това време Етелберт е бретуалда и влиянието му допринася за бързото разпространение на новата вяра сред англосаксите. Самият той може би е убеден без особени трудности, тъй като е женен за франкска принцеса, а франките са християни още от 511 г. За разлика от други германски народи като готите, бургундите и вандалите, англосаксите и франките приемат ортодоксалното римско изповедание, а не арианската ерес. От началото на седми век ентърбъри става център на английската църква и започва конфликта на латинските проповедници с уелските християни. Водени от омразата си към нашественика, уелсците отричат на англосаксите "правото на достъп" до Небесното царство и смятат опитите за покръстване на своите врагове за тежък грях. Така след християнизацията на Уесекс и Кент борбата между германи и келти в Британия придобива и религиозно значение. 
Кралствата Мерсия и Нортумбрия първоначално застават срещу новата вяра, но към началото на осми век цяла Англия вече е християнска. Оттогава датиа и началото на превъзходството на Дал Риада в Каледония - кралството на скотите, което в Х в. ще овлаедее цялата страна и ще постави началото на средновековна Шотландия.

VІІ и VІІІ в. са времето на първия голям разцвет на англосаксонската култура. Няколко разкошни кралски погребения (най-известното е това от Сътън Ху, извадено на бял свят през 1938 г.) и появата на първите големи манастири и разкошни ръкописи, както и дарствени грамоти на латински език, сборници със закони (на староанглийски) и най-вече англосаксонската поезия от тези столетия показват, че въпреки политическата раздробеност, англи и сакси са не по-малко съзидателни от кой да е друг европейски народ в онази епоха. 

Запазени са стихотворни гатанки (по-точно алегорични загадки), елегии и няколко епически фрагмента. От последните цялостна е само поемата "Беоулф", която преведох на български език от оригинала икоято имам намерение да издам в най-скоро време. Това е изключителен текст, в който на висок поетичен език са разказани събития от митологията и историята на англосакси, фризи и юти от периода преди заселването им в Британия. Поемата се състои от 3182 стиха. Нито в нея, нито другаде в англосаксонското поетично наследство е употребена рима(или пък ритмувана стъпка, така, както би я усетило българско ухо - липсват ямби, хореи и т. н.). Звуковоопределеният похват тук е алитерацията - съзвучие между съгласни, групи съгласни или гласни в два или повече стиха, н в началото, а не в рая на стиха или думата. Алитерацията е почти непредаваема на български. Пример за българска алитерация може би е стихът:

"Гарванът грачи грозно, зловещо."

В края на осми век започва епохата на викингските нашествия. Родствените на англосаксите народи на Норвегия, Дания и Швеция всяко лято организират въоръжени морски експедиции около бреговете на почти цяла Европа, пиратстват, грабят и нерядко се заселват в особено примамливите земи. Шведите обикновено поемат по Austrweg - Източния път към Финландия, Новгород и Прусия, докато датчани и норвежци се нахвърлят върху саксонските брегове в Германия, франкските владения покрай Ламанша и Бискайския залив и, разбира се, Британските острови. В 874 г. норвежки моряци откриват и заселват Исландия. След тях експедициите в далечния запад продължават до Гренландия и може би дори до полуостров Лабрадор в Северна Америка. Датчани и норвежци също така унищожават или завладяват много селища по крайбрежието на Ирландия и Англия. Датски и норвежки принцове управляват Корк и Дъблин на Зеления остров, както и малкия остров Ман в Ирландско море. Архипелазите Оркни, Шетланд и Ферьор северно от Шотландия също стават норвежки и датски владения. Хебридските острови между Ълсър и Стрътклайд имат същата съдба. От тези бази викингите (vikingar - "заливни" или "морски хора" на староскандинавски) безпрепятствено нападат богатите английски кралства, поробват част от населението, избиват въоръжените отряди на местното население и слагат ръка на големи количества добитък, скъпоценности и благородни метали, най-вече сребро. 

В средата на девети век датски пирати вече са завладели кралствата Нортумбрия и Източна Англия и управляват в Йорк. В части от Нортумбрия и западна Мерсия са се настанили норвежци. Всички те са езичници и голяма част от манастирите в завладяните от тях земи са унищожени до основи.  Едва когато по-голямата част от Англия пада под властта на викингите, уесекският крал Алфред (наречен Алфред Велики)успява да организира донякъде успешна съпротива срещу тях. Той и наследниците му Едуард, Етелстан и Едмънд водят редица сражения срещу датчани, норвежци, уелсци и скоти и в крайна сметка успяват да освободят по-голямата част от Англия от нашествениците. Така, в пламъците на войната, е изковано единството на англосаксите и е създадено единното кралство Англия (нач. на Х в.). Нортумбрия известно време остана самостоятелно ярлство начело със скандинавски владетел, а в Източна Англия се оформя зоната "Дейнлоу", тоест автономна територия, в която действат датски закони и обичаи. старите малки кралства се превръщат в провинции, разделени на "шайъри" или графства. Провинциите се управляват обикновено от високопоставени английски ърлове или датски ярлове (ърл или ярл е висока титла, приблизително съответстваща на латинската дук или германската херцог). По-малките графства попадат под контрола на кралски шерифи или на местни родови старейшини (еалдормани). Започва период на въстановяване на страната от нашествията. От десети и началото на единайсети век датира мнозинството дапазени англосъксонски ръкописи, сред които са Екситърската и Верчелската книга, където се съдържат поне осемдесет на сто от оцелелите староанглийски стихове. става дума за анонимна поезия, силно повлияна както от християнската религия, така и от старинното езическо наследство на англите. 
По време на управлението на Алфред Велики започва съставянето на Англосаксонската хроника - огромна храналагия и генеалогия на английското заселване и история на кралствата на саксите в Британия. Крал Алфред донякъде наподобява това, което е Симеон Велики за българите - едновременно воин и книжник. Самият владетел участва в преводите на латински книги на староанглийски. 

По времето на слабия крал Етелред ІІ Англия още веднъж е подложена на чуждо нашествие. Този път не става дума за викингски нападения. Датският крал Свейн Раздвоената брада, син на Харалд Синия зъб (а Харалд е първият християнски крал в Скандинавия) идва лично за главата и короната на Етелред. Той не успява да постигне амбицията си, но в началото на ХІ в. синът на Свейн, Кнут Велики наистина сяда едновременно на датския, норвежкия и английския трон. Наследникът му Хардкнут обаче не успява да задържи англичаните под своя власт и в 1042 година престолът е зает от Едуард Изповедник, предпоследният владетел от уесекската династия. Неговото управление продължава двадесет и четири години, в двора му гостуват множество рицари от двора на нормандския херцог Вилхелм и влиянието на нормандците в Англия нараства извънредно много. Тук приближаваме края на историята на саксонския период в английската история. 
В 1066 г. Едуард умира и двама владетели предявяват претенции към английската корона. Единият е норвежкият крал Харалд Хардрад (някога наемник на византийците в борбата им срещу българския въстаник Петър Делян), а другият - Вилхелм Бастарда, дук на Нормандия.
новият крал на Англия, Харолд, син на Годуин, се изправя срещу норвежкия си съименник и английския предател Тостиг и ги побеждава в битката при Стамфорд Бридж. Прекрасно описание на тази победа има в исландския сборник с кралски саги "Земният кръг" от Снори Стурлусон. 
Уви, десетина дни по-късно, на 14 октомври 1066 на плажа край Хейстингс изморената от първата си кървава победа и от бързия марш през Англия войска на Харолд е надвита от силите на нормандския дук. Самият Харолд пада като храбрец заедно с последните бойци от личната си охрана. на Коледа 1066 Вилхелм Нормандски става крал на Англия (той еУилям І Завоевателя) и неговият меч прокарва линията, разделяща историята на англосаксите от тази на феодална средновековна Англия, която се изгражда като европейска свръхсила в дълги войни с Франция и в Кръстоносните хоходи. Целта на този блог обаче е да трупа информация само за периода до нормандското завоевание.

Категория: Технологии
Прочетен: 10303 Коментари: 7 Гласове: 0
Последна промяна: 13.04.2007 19:27
В англоезичния свят обикновено наричат периода между падането на Западната Римска империя и началото на Кръстоносните походи Dark Ages - Тъмни векове.
Това, което за нас е ранно Средновековие, на запад от Ламанша (или трябва да кажем - западно от Английския канал?) е схващано като самостоятелен исторически период, различаващ се от класическите Средни векове. Това е Age of Warlords - епоха на племенни предводители, а не на крале и феодални владетели, макар че повечето от тези вождове вече носят ако не същността, то поне името на кралската власт. Понятието внушава, че между V и ХІ в. още не са придобили форма "типичните" средновековни западноевропейски народности и техните държави. И наистина, Кастилия и Арагон в Испания, италианските независими градове, германските провинции и Франция бавно кристализират от упорито отказващите да слязат от сцената стари разделения между днес крайно екзотично звучащите септимани и аквитанци, бургунди и лангобарди, австразийци и нейстрийци (или салии и рипуари). И това е поглед само върху част от континентална Европа. Европа, която сега без да се замислим приемаме за естествения "голям фон", върху който се разиграват съдбите на народите, но която в "Тъмните векове" още не е измислена. Колкото до Севера…
Едва през ІХ в. един от местните "крале" в западната част на Скандинавския полуостров ще започне несигурно да налага авторитета си над останалите. Съпротивата срещу създаването на единна Норвегия ще доведе до бягството на мнозина благородници през Северно море и заселването на Исландия. То пък ще даде тласък на най-неизгодната, но и най-удивителна посока на норманската експанзия - към Зеления остров Гренландия и към Винланд, някъде по бреговете на Лабрадор… дълго преди експедициите на Колумб. Същите мъчителни родилни болки в земите на свеите ще създадат Швеция и ще изпратят многобройни изгнаници по бреговете на Балтийско море, откъдето те ще се устремят на изток и ще сложат началото на руската история. Горм, първият исторически достоверен крал на Дания, се възцарява през 938 г.
Британските острови са разпокъсани на множество малки владения. Шотландия излиза от "Тъмните векове" чак през 1034 г., когато най-сетне земите на скотите и пиктите стават едно цяло под скиптъра на Дънкан. В Ирландия и Уелс местен водач така и не успява да наложи безспорната си власт. Английското кралство е изковано в сблъсъка на Алфред Велики с викингския предводител Гутрум през последните две десетилетия на ІХ в. Тук особено подходящ е стихът на Ръдиард Киплинг:

England"s being hammered, hammered, hammered into shape!

В Тъмните векове границите "плават"; често те не са договорени линии, до които свършват териториите на една власт и започва друга, а ничии земи. Граничните области понякога са гъсто заселени и обитателите им успешно се противопоставят на опитите на един или друг владетел да ги включи в кралството си. Понякога тези области сами раждат "крале": мъже, които разполагат с въоръжена дружина и поставят под свой контрол някаква зона. Обикновено те не завещават завоюваното на децата си - честата поява на нови и нови "крале" не предполага съществуването на стабилни "кралства".

Всичко, което днес приемаме за задължителна черта на управлението - хората със специфични функции, обграждащи краля и предъвкващи отношенията му с управляваните - сякаш липсва. Изглежда няма такова нещо като "правителство". И това като че ли е съвсем естествено. Каква нужда може да има саксонският вожд Видукинд от заместник-кмет по въпросите на културата, да речем, когато проблемите, пред които той е изправен, са от съвсем примитивно естество? Той не събира законно определени данъци, а по обичай получава дарове или със сила взима всичко, от което има нужда, за да издържа себе си и въоръжената си свита. Не подписва договори, а се заклева и спазва клетвата, докато не прецени, че отсрещната страна е отклонила вниманието си. Единственото "обществено мнение", което го интересува, е това на воините му. Повечето от тях са негови роднини, има и неколцина пришълци, които са доволни да се бият за своя господар, стига да са им гарантирани храна, покрив и закрила при простъпка. Историческата литература, създала понятието Dark Ages внушава, че единствените личности на епохата са повече или по-малко ефимерните крале, християнските светци, препъващи се със свещ в ръка из тъмнината на потъналия във варварство свят и, разбира се, изпъкващите на преден план воини - шампионите на кралете.
Дори Морис Дрюон, този панегирист на средновековна Франция, се поддава на английската терминология и иронично подмята, че майордомът на Хлодвиг е толкова майордом, колкото Хлодвиг е крал. Сякаш Франция (или поне империята на Карл Велики) не е създадена тъкмо от меровингски майордоми! Но ако приемем Франция за голямото изключение на западния свят, изглежда, че все пак има нещо убедително в картината, рисувана от популярното понятие Dark Ages. Може би поне в районите извън лимеса на унищожената Римска империя докъм ХІ в. "кралство" е всяка малка територия, в която се разпорежда вожд със собствена дружина и дървена зала, където се събират воините. Подобна проста и едва ли не идилична картина на раздробени и податливи на разпадане и преразпределяне regnuncula съответства на идеята за Тъмни векове в европейската история: някъде в горите, на миниатюрни разчистени пространства се издигат груби постройки, в които диви наглед хора пият домашно произведено пиво и се хвалят един пред друг с храбростта си, тоест с броя на извършените убийства. Сякаш всичко е на мястото си. Пред очите ни е един съвършено варварски свят, към който сложните реконструкции на меровингския ред на Жан Фавие не биха могли да имат никакво отношение. Тук единствен водач може да бъде Дейвид Рос, който така добре рисува епохата на Тъмните векове.

Литературата на ранносредновековна Европа сякаш само потвърждава колко тъмни са те. Поезията в Старата Еда е примитивна: хуморът в нея - дебелашки, а драматичните моменти са изразени толкова сухо и пестеливо, че човек с право може да се замисли дали скалдовете са имали същото разбиране за напрежение в сюжета, каквото притежаваме днес. И ако прозаичните саги не разкриваха един свят, който принадлежи не само на воини и крале, а и на търговци, и не само на смелостта, а и на изтънчените обноски и остроумието, може би всичко щеше да бъде ясно. Това се отнася и до литературата в Англия от времето на саксонската Хептархия. Тъкмо "Беоулф" (нач. на VІІІ в.), който е може би в най-висока степен "варварска" поема, ни позволява да хвърлим поглед към едно по-различно и неочаквано лице на Тъмните векове.
Вече стана дума за кралете от епохата между V и ХІ в. Доколкото принадлежат на едно схващано като мрачно и затворено пред-Средновековие, те не управляват кралства, а просто водят воински отряди. Упражняват контрол изключително посредством личния си авторитет, а не разчитат на някакъв апарат от служители със специфични функции. Само че "Беоулф" показва тъкмо противоположна картина. Когато едноименният герой и придружителите му за първи път слизат на датския бряг, там ги посреща крайбрежен страж. Той спира гаутите и ги разпитва кои са и къде отиват. Когато научава името на предводителя им и целта на тяхното идване (а те търсят датския крал, за да му предложат помощта си срещу чудовището Грендел), стражът обещава да пази кораба им, докато дойде време да отплават обратно. Нещо повече, той разполага с отряд, който изпълнява заповедите му. В стиховете 230-320 (по изданието на Klaeber) съвременният читател неочаквано се сблъсква с крайбрежната охрана на датския крал, след като изрично му е било казано, че такава охрана няма и не може да има (Дейвид Рос, а преди него мнозина автори, начело с Едуард Гибън твърдят, че за никакви институции у древните германски народи не може да се говори - поне докъм ХІ в).
В стихове 332-399 Беоулф се представя на мъдрия Улфгар, привратник на крал Хротгар, и двамата изключително сериозно и церемониално уговарят как Беоулф ще се представи на владетеля. Улфгар разпитва госта кой е, сетне го оставя сам и отива при краля, за да съобщи, че е дошъл чужденец. После се връща при героя и му предава, че Хротгар го допуска в двореца, но го кара да остави оръжията си пред портата. (Впрочем, Толкин заема почти изцяло тази помпозна сцена от поемата в главата "Кралят на Златния замък" от "Властелинът на Пръстените" и така връща на широката публика един важен художествен мотив).
Вече пред трона на краля, при това няколко пъти, Беоулф разменя реплики с Унферт, чиято роля в кралския дом е донякъде неопределена. Унферт се подиграва с Беоулф, но той му отвръща не с гняв и заплахи, както би подхождало на воинската му чест, а с кротка насмешка. Това внушава, че самият Унферт не е воин (още повече, че той е седнал в краката на Хротгар, а не на някоя от пейките за бойците), а по-скоро нещо като шут (ст. 500-533). По-нататък обаче Унферт се помирява с Беоулф и му подарява опасния меч Хрунтинг (ст. 1455-1471). В ст. 1165-1169 пък се казва, че Унферт е храбър, но и подъл (значи все пак е воин); освен това той е братоубиец (остава неясно как тогава живее в мир и в близост до краля). На няколко места в поемата той е наречен "вития на Хротгар" (spokesman по новоанглийския превод на Gummere). Оказва се, че староанглийската поема от началото на VІІІ в., тоест от средата на Тъмните векове, показва един кралски двор, в който всеки има своето точно определено място. Това никак не съответства на идеята за безвластния и чужд на всяка приемственост дух на епохата, защитавана, например, от Keith Feiling.
Две подробности допълват картината на богатия, подчинен на обичаи и условности, сложен дворцов живот в дома на Хротгар (респективно в съвременните на поета кралски дворове на англите и саксите). Кралят живее заедно със съпругата и синовете си, но негов съвладетел, определен за наследник на трона и бъдещ настойник на кралските деца е възмъжалият му племенник Хродулф (ст.1018, 1164 и 1181-1187). Хродулф съответства на легендарния крал Хролф Краки (Върлината), на когото е посветена прозаична сага, където подробно са описани дворцовите обичаи. А последната жертва на чудовищата, живеещи в блатото надалеч от двореца е Есхере, приятел и управител на имотите на краля (ст. 1296-1297).
Могат да бъдат приведени още примери за сложността и разнообразието на живота във и извън кралските зали през така наречените Тъмни векове - както от поезията и светската проза, така и от официални документи. Без значение е дали вниманието ни ще се насочи към събора в Уитби, където вече придобилата форма доктрина на Римската църква влиза в сблъсък с особеното, островно християнство на келтите от Уелс и Ирландия, към капитулариите на Карл Велики или към трактата за тъмнината на Фредегизий от Тур - дори най-ранният и поразяващо беден на фона на предшестващата го императорска епоха период на западното Средновековие е толкова често пронизван от "ренесанси" (на ирландските проповедници, на англосаксонската литература, каролингски ренесанс и т.н.), че да се говори за него като за Тъмни векове изглежда неподходящо.
За по-пълното разбиране на историческите и културните процеси, формирали европейските народи още през Средните векове трябва да се избягват удобните и опростенчески клишета, които моделират цяла епоха, но обедняват и изкривяват образа й; ровейки в паметта на далечните си прадеди, човек винаги е длъжен да знае как те са виждали самите себе си. Прекаленото доверие към документа може и да е типично за дилетантите, както твърди проф. Вера Мутафчиева, но уважението към думите от древността е знак за истинска любов към историята.


-------------------------------------------
Манол Глишев © IV"2006
Литература:
- Жан Фавие. Карл Велики. Превод от френски Венелин Пройков. Рива, София, 2002;
- Староисландски саги и митове. Превод от староисландски Михаил Минков. Народна култура, София, 1985;
- Митове и легенди на скандинавските народи. УИ "Св. Климент Охридски", София, 1992;
- Арон Гуревич. Средновековният свят: културата на мълчащото мнозинство. Превод от руски Евгения Трендафилова. УИ "Св. Климент Охридски", София, 2005;
- Снори Стурлусон. Саги за кралете на Севера. Превод от норвежки Румяна Сиромахова. Военно издателство, София, 2005;
- Беовульф, Старшая Эдда, Песнь о Нибелунгах. Перевод В. Тихомирова, А. Корсуна, Ю. Корнеева. Художественная литература, Москва, 1975;
- Keith Feiling. A History of England. Oxford, 1973;
- David Ross. Ancient Scotland. New Lanark, 2004;
- David Ross. The Celts of the British Isles. New Lanark, 2004.
Категория: Технологии
Прочетен: 2943 Коментари: 2 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: glishev
Категория: Технологии
Прочетен: 51721
Постинги: 10
Коментари: 10
Гласове: 59
Архив
Календар
«  Април, 2007  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30