“Удивителен народ. Яка им е жилката, като ги гледам.”
С този текст нямаме за цел да дописваме Иван Хаджийски. Към неговата „Оптимистична теория” няма какво да се добави. Още повече, че след току-що отминалия изборен кръг като че ли няма кой знае какви основания за оптимизъм относно здравия разум на нацията. Но в края на краищата би било крайно жалко да се вторачваме единствено в днешния ден. А тази наша нация би трябвало да е нещо повече от сбора на българските граждани. Ако я мислим като живата среда, в която се проявяват най-добрите и най-лошите нейни синове и дъщери, можем да си позволим да говорим по един донякъде абстрактен начин за една или друга черта на събирателния български характер. Нека ни бъде позволено да поразсъждаваме над любопитството като двигател на обществото ни. Трябва ли да се спираме на това, че подобен поглед е повече от нужен в настоящите дни на едва ли не престъпна гражданска инертност?
Има нещо изключително в начина, по който се проявява любопитството на българина. Изглежда фалшиво и надуто на фона на заобикалящото ни скудоумие, но все пак си остава вярно, че когато е любопитен, нашенецът е способен да сдъвче и дори понякога да смели направо невероятни количества информация. Малобройната порода на гладните и жадни за знание (а понякога и за правда) не е изчезнала от страната ни и дори вероятно България е от последните места в света, където идеалът за един постижим енциклопедизъм се запазва зад израза “обща култура”. Подобна разговорна фраза отдавна е загубила смисъл в много от свръхспециализиращите се общества. Така че за българите посмаленото, но не и унищожено значение на „общата култура” е своего рода рядък, екзотичен капитал, който е трудно, но не и невъзможно да бъде впрегнат в полезно действие.
Самият ни ежедневен език свидетелства за политически некоректното (в добрия смисъл) и твърде категорично схващане на “културността”. Така и до днес разграничаваме по-лесно с “културен” и “некултурен” отколкото с “познат” и “непознат”. Обичайно мнение, което може да се чуе от устата на много здравомислещи българи е, че културата е една за всички, независимо от раса, вяра и език, а различията идват в различната степен на усвояването й. „Мултикултурността” на все по-малкия днешен свят все още не е осъзната изцяло у нас. “Култура” за определен джинс българи е всичко “смислено”, присъщо на “здравия разум”, на интелигентното любопитство и, най-общо казано, на усета към живота. Обратно, “некултурно” е всичко, което изглежда неестествено на вече споменатия леко архаизиращ “здрав разум”. Нетрадиционните пътища за (себе)познание, отдадеността на някакъв необикновен модус вивенди подлежат на внимателно оглеждане и недоверчива преценка от страна на конвенционално любопитстващия, но и винаги здравословно скептичен и консервативен тукашен интелект.
В известен смисъл, това, което можем да наречем “българска любознателност”, принадлежи по-скоо на деветнайсетия и двайсетия век отколкото на годините от ‘00 до ‘06. Притежателите на това качество обичат да научават (и да колекционират) обеми от факти, по възможност придружавани от цифри. Така в село Странско, Чирпанско може да бъде срещнат възрастен мъж, отлично запознат с биографията и творчеството на не особено популярния поет Кирил Христов. Това е единственият носител на “българската любознателност” в селото, но пък ерудицията му, изградила се бавно около интереса му към споменатия поет, стои вън от съмнение. Знанията на стария селянин започват от Христов, но, за да изгради за себе си среда, в която да постави автора, той е решил, че трябва да научи много за българската литература приблизително от Съединението до 1956 г. Друг може да се интересува от астрономия или нумизматика. Винаги става дума за силен и искрен интерес към не особено интересен за широка публика, но сам по себе си вълнуващ и предизвикателен дял на познанието. Този интерес не може да бъде наречен просто хоби, защото рядко води до срещи със съмишленици или до някаква форма на клубен живот. А и в редица случаи с по-възрастни “любопитници”, този интерес прераства в редовни посещения на обществените библиотеки, където понякога тихо се получават сериозни изследователски резултати. Неизменна черта на истински любопитния българин е проникновеното, безкористно (тоест незаплатено) навлизане в предпочитаната проблематика, придружено с донякъде противоречащи си самоусещания. От една стана, любопитният ясно съзнава, че не е професионалист, а само талантлив и трудолюбив дилетант. От друга, той не робува на авторитети и винаги е готов да влезе в остра полемика дори с признавани и от самия него познавачи в съответната материя. Може би тук се крие raison d’e^tre на поговорката, че в България от политика, история, коли и футбол разбират всички. По подобен начин в Калмикия всички разбират от шахмат. Може би си струва да се помисли върху особените самоуверености и “националните спортове” на различните народи.
В известен смисъл любопитният българин сякаш е излязъл направо от Възраждането: често е самоук и склонен да разсъждава смело и да конструира тезиси по много въпроси, въоръжен само с куп голи факти и бръснача на Окам.
Като истинско всеядно животно, любопитният българин предпочита не да подбира, а да трупа информация. Вярното и невярното, истината и недоразумението се класифицират само в собствения разсъдък. Така любопитният крачи през любимите си теми (нека повторим, че не става дума за хоби, а за неудържимо желание за самоизграждане) като англичанин с корков шлем и мачете през джунглите на необятната Британска империя на знанието. Този възторжен пионерски дилетантизъм поднася както блестящи резултати, дължащи се на интуицията на изключителни умове, така и ужасни провали, предизвикани от предоверяването на недостоверни податки и липсата на работен метод. От положителната страна на неравенството тук можем да споменем така и ненаписания, но замислен с величествен размах роман за княз Владимир-Расате на Йордан Вълчев или страдащата от известна алогичност, но все пак изключително внушителна книга на Димитър Съсълов “Пътят на България”. А от отрицателната ще се наредят безброй неуспешни и неубедителни съчинения от рода на творбите на Стоян Шангов или “Едип Тиранинът” на Орлин Стефанов, където дилетантството е задушило всеки благороден порив на здравия разсъдък.
Нека кажем, че тази характерна национална особеност (която като всички сериозни национални черти се проявява у едно живо, мислещо и горящо малцинство), това дръзко интелектуално любопитство има своята приемственост поне от епохата на Възраждането до днес. Признаците му могат лесно да се проследят от първите смели опити за превод на български на класически текстове, макар и не от оригиналните езици, през бума на българското икономическо чудо от средата на ХІХ в. докъм Балканските войни. То може да бъде разпознато и в Антологиите на розата на Гео Милев, и в личните записки на изключителни свидетели за своето смутно време като художника Иван Пенков и писателя Борис Делчев. А за да не остане място за мрачния въпрос дали пък по пътя към нашето днес това любопитство не се е загубило, не бива да пропускаме “Нова книга за българския народ” на Никола Георгиев с нейния ловък и безпощаден аналитичен заряд.
Любопитството погуби котката, казва една стара поговорка, но все пак котката на българския герб е лъв… Което нямаме право да забравяме.
Следва същият мой текст, преведен на руски с няколко малки грешчици (при това без мое знание). Случайно го открих, ровейки си из Гугъл.
Любознательность по-болгарски
«Удивительный народ. Крепкий у них корень, как я погляжу».
Я не собираюсь дописывать Ивана Хаджийского. К его «Оптимистической теории болгарского народа» прибавить нечего. Тем более, что после только что прошедшего тура выборов вроде бы не осталось повода для оптимистических заблуждений насчет здорового разума нации. Но в конце концов было бы очень жаль замыкаться только во дне сегодняшнем. Нашей нации надо бы быть чем-то большим, нежели просто суммой граждан Болгарии. Если мы считаем народ живой средой, в которой проявляют себя как лучшие, так и худшие его сыны и дочери, то можем себе позволить говорить, в некотором очень абстрактном смысле, о тех или иных чертах собирательного болгарского характера. Позволим себе порассуждать о любопытстве как о двигателе нашего общества. Надо ли говорить, что такой взгляд более чем нужен в наше время, эпоху едва ли не преступной гражданской инертности?
Болгарское любопытство проявляется исключительным способом. Оно выглядит фальшиво и напыщенно на фоне окружающего нас скудоумия. Но тем не менее это правда, что наш человек может пережевать и даже в некоторых случаях переварить прямо-таки невероятное количество информации. В нашей стране не перевелась малочисленная порода алчущих и чающих знания (а иногда и правды). Вероятно даже, что Болгария – одно из последних мест в мире, где постижимый идеал энциклопедической образованности не потерялся за понятием «общая культура». Это разговорное сочетание слов давно потеряла свой смысл во многих чересчур развитых обществах. А для болгар съежившееся, но тем не менее не уничтоженное значение «общей культуры» -- своего рода редкий, экзотический капитал, который трудно, но не невозможно поставить на службу пользе.
Даже сам наш бытовой язык свидетельствует о политически некорректном (в хорошем смысле) и очень категоричном понимании «культурности». Нам до сих пор проще различать людей по принципу «культурный» -- «некультурный», нежели по принципу «наш» -- «не наш». Культура одна на всех, независимо от расы, веры и языка, а различия происходят от того, что ее в различной степени усваивают, -- это обыденное мнение, которое можно услышать из уст многих здравомыслящих болгар. «Мультикультурность» сегодняшнего, все более сужающегося мира все еще не осознана у нас полностью. «Культура» для болгар определенного пошиба – это все «осмысленное», присущее «здоровому рассудку», интеллигентному любопытству и, самыми общими словами, ощущению жизни. Напротив, «некультурно» все, что кажется неестественным уже упомянутому слегка устаревшему «здоровому рассудку». Нетрадиционные пути (само)познания, отдачи какому-то необыкновенному модус вивенди, местный интеллект, условно любопытный, но при этом консервативный и исполненный здорового скепсиса, подвергает внимательному рассмотрению и недоверчивой оценке. В известном смысле то, что мы можем назвать «болгарской любознательностью», принадлежит скорее девятнадцатому и двадцатому веку, нежели первым шести годам века двадцать первого. Обладающие этим качеством любят узнавать (и коллекционировать) огромные объемы фактов, по возможности сопровождаемых цифрами. Так, в селе Странско или Чирпанско можно повстречаться с пожилым человеком, который будет отлично разбираться в биографии не особенно популярного поэта Кирила Христова. Это будет единственный носитель «болгарской любознательности» на все село, но тем не менее его эрудиция, постепенно выстраивающаяся вокруг его интереса к названному поэту, не подлежит сомнению. Знания старого крестьянина начинаются с Христова, но, чтобы выстроить себе среду, в которую впишется этот автор, он решает, что надо узнать как можно больше о болгарской литературе приблизительно от Воссоединения с Восточной Румелией в 1885 г. до Апрельского пленума Болгарской коммунистической партии 1956 г. Другой может интересоваться астрономией или нумизматикой. В любом случае речь идет о сильном и искреннем интересе к не особенно привлекательному для широкой публики, но самому по себе волнующему и провоцирующему предмету познания. Этот интерес не назовешь просто хобби, потому что он редко выливается во встречи с единомышленниками или какие-то формы клубной жизни. А в ряде случаев у более или менее пожилых «любопытных» этот интерес перерастает в регулярные посещения общественных библиотек, где иногда удается проводить серьезные исследования. Неизменная черта по-настоящему любопытных болгар – проникновенное, бескорыстное (то есть неоплачиваемое) погружение в предпочитаемую проблематику, сопровождаемое порой противоречивыми самоощущениями. С одной стороны, любопытствующий ясно осознает, что он не профессионал, а лишь талантливый и трудолюбивый дилетант. С другой стороны, он не заискивает перед авторитетами и всегда готов ввязаться в острую полемику даже с тем, кого он сам признает знатоком в соответствующей области. Может быть, тут кроется raison d etre поговорки, что в Болгарии в политике, истории, машинах и футболе разбираются все. Так же, как в Калмыкии все разбираются в шахматах. Может быть, стоит поразмышлять об особых «самоуверенностях» и «национальных спортах» различных народов.
В известном смысле любопытные болгары словно пришли прямо из времен Возрождения: они часто самоучки и склонны рассуждать смело и конструировать тезисы по многим вопросам, будучи вооружены только голыми фактами и бритвой Оккама. Как настоящее всеядное животное, любопытный болгарин предпочитает не выбирать, а накапливать информацию. Лишь его собственный рассудок отделяет верное от неверного, истину от недоразумения. И так любопытный пробирается по своим любимым темам (повторим, что речь идет не о хобби, а о неудержимом желании построения себя), как англичанин в пробковом шлеме и с мачете в руке по джунглям необъятной Британской империи знания. Этот восторженный дилетантизм первооткрывателей приводит как к блестящим результатам, порожденным интуицией незаурядных умов, так и к ужасным провалам, вызванным чрезмерным доверием к недостоверным предположениям и отсутствием методики работы. У такого противоречия есть положительная сторона – например, так и не написанный, но задуманный с величественным размахом роман Йордана Вълчева о князе Владимире-Расате или страдающая известной алогичностью, но все же исключительно внушительная книгу Димитра Сысылова «Путь Болгарии». А с отрицательной стороны выстроятся бесчисленные неуспешные и неубедительные сочинения вроде произведений Стояна Шангова или «Эдипа Царя» Орлина Стефанова, в которых дилетанство задушило все благородные порывы здравого рассудка.
Надо сказать, что эта характерная особенность (которая, как все серьезные национальные черты, проявляется у живого, мыслящего и горячего меньшинства), это дерзкое интеллектуальное любопытство прослеживается от эпохи Возрождения по крайней мере до наших дней. Его признаки можно заметить в первых смелых попытках перевода на болгарский классических текстов, пусть и не с языков оригинала, потом – в буме болгарского экономического чуда, длившемся с середины XIX века до Балканских войн 1912 – 1913 гг. Его можно ощутить и в «Антологии розы» Гео Милева, и в дневниковых записях таких выдающихся свидетелей своего смутного времени, как художник Иван Пенков и писатель Борис Делчев. А чтобы не возникало мрачных вопросов, не потерялось ли это любопытство по дороге к нашему сегодня, не пройдем мимо «Новой книги о болгарском народе» Николы Георгиева с ее ловким и беспощадным аналитическим зарядом. От любопытства кошки дохнут, говорит старая поговорка, но все же кошка на болгарском гербе – это лев. И мы не имеем права об этом забывать.
Перевод с болгарского:
Тук най-често ще публикувам мои собствени текстове, преводи на статии и оригинални извори, както и изследвания на хора, които ми дадат съгласието си за това, посветени на Скандинавия, Германия, западнофранксите територии, Англия и англосаксонските кралства от епохата между VІ и Х в. Раннсредновековната история на Западна Европа ми е любимо хоби, което се старая да превърна и в реално знание.
Нищо не ме спира обаче да пускам и статии на всякакви извънисторически теми.
Хайде няколко общи думи за Англия и англичаните от епохата.
В началото на пети век римската администрация и войски се изтеглят от Британия. Бившите диоцези Горна и Долна Британия са оставени на местните келтски жители, които трябва сами да се погрижат за отбраната на земите си от настъпващите варвари. От планините на Каледония се спускат дивите пикти, а през Северно море от бреговете на Фризия, Германия и Дания зачестяват набезите на фризи, сакси, юти и англи. Повърхностно романизираните брити не успяват да създадат своя единна политическа и военна организация, така че за няколко десетилетия (до началото на следващото столетие) са изтласкани във възвишенията на Камбрия, днешен Уелс. Част от британските племена напускат Острова, пресичат Ламанша и се установяват в Ареморика в Галия,днешната френска област Бретан.
По-голямата част от южна Британия е заселена от германските нашественици - англите заемат териториите северно от Темза до земите на пиктите; саксите се настаняват в земите южно от Темза. В най-югозападните части на страната на полуостров Корнуол (западно от днешното графство Девън) известно време се запазват британски селища. Югоизточната област Кент е завладяна от ютите. Фризи живеят разпръснато между останалите свои германски сродници.
В пети и по-голямата част от шести век англо-саксите все още са езичници и почитат старите нордически богове (Один, на староанглийски Уоден, Тор, на ст. англ. Тунор и пр.). Техните уелски противници вече са християни, а в Каледония (бъдеща Шотландия) ирландски проповедници за първи път проникват сред племената на скоти и пикти.
Въздушни снимки показват, че наред с новото "квадратно" ограждане и обособяване на поземлените парцели, въведено от англо-саксите, на много места са запазени и "ивичести" парцели, вероятно останали обработвани от брити под властта на новите господари. Изтеглянето на римляните и саксонското нашествие водят до упадък на градския живот в Британия. Голямата Лондонска базилика е изоставена и рухва, много селища са изоставени, а други се смаляват или дори се изместват извън пределите на някогашната градска черта.
Ютите и фризите се обособяват в кралство Кент с център Кентърбъри. Западно от тях се образува нетрайното кралство на южните сакси (Съсекс) и една от най-значителните ранни политически формации: кралството на западните сакси (Уесекс) с център Уинчестър.
Северно от Темза около Лондон се оформя малкото кралство на източните сакси (Есекс). На север покрай брега на Северно море лежи кралството на източните англи (Източна Англия в научната литература). Между източна Англия и предпланините на Уелс се простират обширните централноаглийски гори, в които се образува кралство Мерсия, наречено още Кралство на атглите на юг от р. Хъмбър. Мерсия се дели на няколко малки владения. Северно от р. Хъмбър се намират земите на Нортумбрия (дн. Нортъмбърланд) или Кралството на северните англи. То неколкократно се разделя на по-малките кралства Йорк и Дейра, но отново се обединява. Отвъд Нортумбрия следват първите кралства на скотите: Лотиан и Стратклайд.
Бритите в Уелс образуват няколко неголеми планински владения: кралствата Поуис, Гуинед, Гуент и Дъфед.
По-значителните англосаксонски владения: Уесекс, Съсекс, Кент, Есекс, Източна Англия, Мерсия и Нортумбрия образуват т. нар. англосаксонска Хептархия или "Седмовластие". Уелските хронисти като Гилдас и Нений наричат процеса на англосаксонското нашествие и заселване на Острова Adventus Saxonum (лат.)
Владетел, успял да наложи властта си над всички останали англосаксонски крале, получавал титлата "бретуалда", тоест Повелител на Британия. Такива владетели са едва няколко от многобройните крале и принцове в ранната английска история.
Разликите в диалектите и културата на англи, сакси и юти бързо се заличават в периода след настаняването им в Британия. "Англи" и "сакси" стават синоними и се употребяват без разлика за жителите както на Нортумбрия, така и на Уесекс или Източна Англия. Келтските извори от Шотландия, Ирландия и Уелс говорят само за "сакси", а в житието на император Карл Велики от средата на ІХ в. франкският автор Айнхард нарича англосаксонците "британци от саксонска народност". След покръстването на англосаксите Беда Достопочтени пише "Църковна история на английския народ". Очевидно на племенните различия помежду им не се е придавало голямо значение.
В 597 г. в Кент пристигат пратеници на римския папа Григорий. Начело на пратеничеството е монахът Августин, който успява да убеди крал Етелберт Кентски да приеме християнството. По това време Етелберт е бретуалда и влиянието му допринася за бързото разпространение на новата вяра сред англосаксите. Самият той може би е убеден без особени трудности, тъй като е женен за франкска принцеса, а франките са християни още от 511 г. За разлика от други германски народи като готите, бургундите и вандалите, англосаксите и франките приемат ортодоксалното римско изповедание, а не арианската ерес. От началото на седми век ентърбъри става център на английската църква и започва конфликта на латинските проповедници с уелските християни. Водени от омразата си към нашественика, уелсците отричат на англосаксите "правото на достъп" до Небесното царство и смятат опитите за покръстване на своите врагове за тежък грях. Така след християнизацията на Уесекс и Кент борбата между германи и келти в Британия придобива и религиозно значение.
Кралствата Мерсия и Нортумбрия първоначално застават срещу новата вяра, но към началото на осми век цяла Англия вече е християнска. Оттогава датиа и началото на превъзходството на Дал Риада в Каледония - кралството на скотите, което в Х в. ще овлаедее цялата страна и ще постави началото на средновековна Шотландия.
VІІ и VІІІ в. са времето на първия голям разцвет на англосаксонската култура. Няколко разкошни кралски погребения (най-известното е това от Сътън Ху, извадено на бял свят през 1938 г.) и появата на първите големи манастири и разкошни ръкописи, както и дарствени грамоти на латински език, сборници със закони (на староанглийски) и най-вече англосаксонската поезия от тези столетия показват, че въпреки политическата раздробеност, англи и сакси са не по-малко съзидателни от кой да е друг европейски народ в онази епоха.
Запазени са стихотворни гатанки (по-точно алегорични загадки), елегии и няколко епически фрагмента. От последните цялостна е само поемата "Беоулф", която преведох на български език от оригинала икоято имам намерение да издам в най-скоро време. Това е изключителен текст, в който на висок поетичен език са разказани събития от митологията и историята на англосакси, фризи и юти от периода преди заселването им в Британия. Поемата се състои от 3182 стиха. Нито в нея, нито другаде в англосаксонското поетично наследство е употребена рима(или пък ритмувана стъпка, така, както би я усетило българско ухо - липсват ямби, хореи и т. н.). Звуковоопределеният похват тук е алитерацията - съзвучие между съгласни, групи съгласни или гласни в два или повече стиха, н в началото, а не в рая на стиха или думата. Алитерацията е почти непредаваема на български. Пример за българска алитерация може би е стихът:
"Гарванът грачи грозно, зловещо."
В края на осми век започва епохата на викингските нашествия. Родствените на англосаксите народи на Норвегия, Дания и Швеция всяко лято организират въоръжени морски експедиции около бреговете на почти цяла Европа, пиратстват, грабят и нерядко се заселват в особено примамливите земи. Шведите обикновено поемат по Austrweg - Източния път към Финландия, Новгород и Прусия, докато датчани и норвежци се нахвърлят върху саксонските брегове в Германия, франкските владения покрай Ламанша и Бискайския залив и, разбира се, Британските острови. В 874 г. норвежки моряци откриват и заселват Исландия. След тях експедициите в далечния запад продължават до Гренландия и може би дори до полуостров Лабрадор в Северна Америка. Датчани и норвежци също така унищожават или завладяват много селища по крайбрежието на Ирландия и Англия. Датски и норвежки принцове управляват Корк и Дъблин на Зеления остров, както и малкия остров Ман в Ирландско море. Архипелазите Оркни, Шетланд и Ферьор северно от Шотландия също стават норвежки и датски владения. Хебридските острови между Ълсър и Стрътклайд имат същата съдба. От тези бази викингите (vikingar - "заливни" или "морски хора" на староскандинавски) безпрепятствено нападат богатите английски кралства, поробват част от населението, избиват въоръжените отряди на местното население и слагат ръка на големи количества добитък, скъпоценности и благородни метали, най-вече сребро.
В средата на девети век датски пирати вече са завладели кралствата Нортумбрия и Източна Англия и управляват в Йорк. В части от Нортумбрия и западна Мерсия са се настанили норвежци. Всички те са езичници и голяма част от манастирите в завладяните от тях земи са унищожени до основи. Едва когато по-голямата част от Англия пада под властта на викингите, уесекският крал Алфред (наречен Алфред Велики)успява да организира донякъде успешна съпротива срещу тях. Той и наследниците му Едуард, Етелстан и Едмънд водят редица сражения срещу датчани, норвежци, уелсци и скоти и в крайна сметка успяват да освободят по-голямата част от Англия от нашествениците. Така, в пламъците на войната, е изковано единството на англосаксите и е създадено единното кралство Англия (нач. на Х в.). Нортумбрия известно време остана самостоятелно ярлство начело със скандинавски владетел, а в Източна Англия се оформя зоната "Дейнлоу", тоест автономна територия, в която действат датски закони и обичаи. старите малки кралства се превръщат в провинции, разделени на "шайъри" или графства. Провинциите се управляват обикновено от високопоставени английски ърлове или датски ярлове (ърл или ярл е висока титла, приблизително съответстваща на латинската дук или германската херцог). По-малките графства попадат под контрола на кралски шерифи или на местни родови старейшини (еалдормани). Започва период на въстановяване на страната от нашествията. От десети и началото на единайсети век датира мнозинството дапазени англосъксонски ръкописи, сред които са Екситърската и Верчелската книга, където се съдържат поне осемдесет на сто от оцелелите староанглийски стихове. става дума за анонимна поезия, силно повлияна както от християнската религия, така и от старинното езическо наследство на англите.
По време на управлението на Алфред Велики започва съставянето на Англосаксонската хроника - огромна храналагия и генеалогия на английското заселване и история на кралствата на саксите в Британия. Крал Алфред донякъде наподобява това, което е Симеон Велики за българите - едновременно воин и книжник. Самият владетел участва в преводите на латински книги на староанглийски.
По времето на слабия крал Етелред ІІ Англия още веднъж е подложена на чуждо нашествие. Този път не става дума за викингски нападения. Датският крал Свейн Раздвоената брада, син на Харалд Синия зъб (а Харалд е първият християнски крал в Скандинавия) идва лично за главата и короната на Етелред. Той не успява да постигне амбицията си, но в началото на ХІ в. синът на Свейн, Кнут Велики наистина сяда едновременно на датския, норвежкия и английския трон. Наследникът му Хардкнут обаче не успява да задържи англичаните под своя власт и в 1042 година престолът е зает от Едуард Изповедник, предпоследният владетел от уесекската династия. Неговото управление продължава двадесет и четири години, в двора му гостуват множество рицари от двора на нормандския херцог Вилхелм и влиянието на нормандците в Англия нараства извънредно много. Тук приближаваме края на историята на саксонския период в английската история.
В 1066 г. Едуард умира и двама владетели предявяват претенции към английската корона. Единият е норвежкият крал Харалд Хардрад (някога наемник на византийците в борбата им срещу българския въстаник Петър Делян), а другият - Вилхелм Бастарда, дук на Нормандия.
новият крал на Англия, Харолд, син на Годуин, се изправя срещу норвежкия си съименник и английския предател Тостиг и ги побеждава в битката при Стамфорд Бридж. Прекрасно описание на тази победа има в исландския сборник с кралски саги "Земният кръг" от Снори Стурлусон.
Уви, десетина дни по-късно, на 14 октомври 1066 на плажа край Хейстингс изморената от първата си кървава победа и от бързия марш през Англия войска на Харолд е надвита от силите на нормандския дук. Самият Харолд пада като храбрец заедно с последните бойци от личната си охрана. на Коледа 1066 Вилхелм Нормандски става крал на Англия (той еУилям І Завоевателя) и неговият меч прокарва линията, разделяща историята на англосаксите от тази на феодална средновековна Англия, която се изгражда като европейска свръхсила в дълги войни с Франция и в Кръстоносните хоходи. Целта на този блог обаче е да трупа информация само за периода до нормандското завоевание.
Това, което за нас е ранно Средновековие, на запад от Ламанша (или трябва да кажем - западно от Английския канал?) е схващано като самостоятелен исторически период, различаващ се от класическите Средни векове. Това е Age of Warlords - епоха на племенни предводители, а не на крале и феодални владетели, макар че повечето от тези вождове вече носят ако не същността, то поне името на кралската власт. Понятието внушава, че между V и ХІ в. още не са придобили форма "типичните" средновековни западноевропейски народности и техните държави. И наистина, Кастилия и Арагон в Испания, италианските независими градове, германските провинции и Франция бавно кристализират от упорито отказващите да слязат от сцената стари разделения между днес крайно екзотично звучащите септимани и аквитанци, бургунди и лангобарди, австразийци и нейстрийци (или салии и рипуари). И това е поглед само върху част от континентална Европа. Европа, която сега без да се замислим приемаме за естествения "голям фон", върху който се разиграват съдбите на народите, но която в "Тъмните векове" още не е измислена. Колкото до Севера…
Едва през ІХ в. един от местните "крале" в западната част на Скандинавския полуостров ще започне несигурно да налага авторитета си над останалите. Съпротивата срещу създаването на единна Норвегия ще доведе до бягството на мнозина благородници през Северно море и заселването на Исландия. То пък ще даде тласък на най-неизгодната, но и най-удивителна посока на норманската експанзия - към Зеления остров Гренландия и към Винланд, някъде по бреговете на Лабрадор… дълго преди експедициите на Колумб. Същите мъчителни родилни болки в земите на свеите ще създадат Швеция и ще изпратят многобройни изгнаници по бреговете на Балтийско море, откъдето те ще се устремят на изток и ще сложат началото на руската история. Горм, първият исторически достоверен крал на Дания, се възцарява през 938 г.
Британските острови са разпокъсани на множество малки владения. Шотландия излиза от "Тъмните векове" чак през 1034 г., когато най-сетне земите на скотите и пиктите стават едно цяло под скиптъра на Дънкан. В Ирландия и Уелс местен водач така и не успява да наложи безспорната си власт. Английското кралство е изковано в сблъсъка на Алфред Велики с викингския предводител Гутрум през последните две десетилетия на ІХ в. Тук особено подходящ е стихът на Ръдиард Киплинг:
England"s being hammered, hammered, hammered into shape!
В Тъмните векове границите "плават"; често те не са договорени линии, до които свършват териториите на една власт и започва друга, а ничии земи. Граничните области понякога са гъсто заселени и обитателите им успешно се противопоставят на опитите на един или друг владетел да ги включи в кралството си. Понякога тези области сами раждат "крале": мъже, които разполагат с въоръжена дружина и поставят под свой контрол някаква зона. Обикновено те не завещават завоюваното на децата си - честата поява на нови и нови "крале" не предполага съществуването на стабилни "кралства".
Всичко, което днес приемаме за задължителна черта на управлението - хората със специфични функции, обграждащи краля и предъвкващи отношенията му с управляваните - сякаш липсва. Изглежда няма такова нещо като "правителство". И това като че ли е съвсем естествено. Каква нужда може да има саксонският вожд Видукинд от заместник-кмет по въпросите на културата, да речем, когато проблемите, пред които той е изправен, са от съвсем примитивно естество? Той не събира законно определени данъци, а по обичай получава дарове или със сила взима всичко, от което има нужда, за да издържа себе си и въоръжената си свита. Не подписва договори, а се заклева и спазва клетвата, докато не прецени, че отсрещната страна е отклонила вниманието си. Единственото "обществено мнение", което го интересува, е това на воините му. Повечето от тях са негови роднини, има и неколцина пришълци, които са доволни да се бият за своя господар, стига да са им гарантирани храна, покрив и закрила при простъпка. Историческата литература, създала понятието Dark Ages внушава, че единствените личности на епохата са повече или по-малко ефимерните крале, християнските светци, препъващи се със свещ в ръка из тъмнината на потъналия във варварство свят и, разбира се, изпъкващите на преден план воини - шампионите на кралете.
Дори Морис Дрюон, този панегирист на средновековна Франция, се поддава на английската терминология и иронично подмята, че майордомът на Хлодвиг е толкова майордом, колкото Хлодвиг е крал. Сякаш Франция (или поне империята на Карл Велики) не е създадена тъкмо от меровингски майордоми! Но ако приемем Франция за голямото изключение на западния свят, изглежда, че все пак има нещо убедително в картината, рисувана от популярното понятие Dark Ages. Може би поне в районите извън лимеса на унищожената Римска империя докъм ХІ в. "кралство" е всяка малка територия, в която се разпорежда вожд със собствена дружина и дървена зала, където се събират воините. Подобна проста и едва ли не идилична картина на раздробени и податливи на разпадане и преразпределяне regnuncula съответства на идеята за Тъмни векове в европейската история: някъде в горите, на миниатюрни разчистени пространства се издигат груби постройки, в които диви наглед хора пият домашно произведено пиво и се хвалят един пред друг с храбростта си, тоест с броя на извършените убийства. Сякаш всичко е на мястото си. Пред очите ни е един съвършено варварски свят, към който сложните реконструкции на меровингския ред на Жан Фавие не биха могли да имат никакво отношение. Тук единствен водач може да бъде Дейвид Рос, който така добре рисува епохата на Тъмните векове.
Литературата на ранносредновековна Европа сякаш само потвърждава колко тъмни са те. Поезията в Старата Еда е примитивна: хуморът в нея - дебелашки, а драматичните моменти са изразени толкова сухо и пестеливо, че човек с право може да се замисли дали скалдовете са имали същото разбиране за напрежение в сюжета, каквото притежаваме днес. И ако прозаичните саги не разкриваха един свят, който принадлежи не само на воини и крале, а и на търговци, и не само на смелостта, а и на изтънчените обноски и остроумието, може би всичко щеше да бъде ясно. Това се отнася и до литературата в Англия от времето на саксонската Хептархия. Тъкмо "Беоулф" (нач. на VІІІ в.), който е може би в най-висока степен "варварска" поема, ни позволява да хвърлим поглед към едно по-различно и неочаквано лице на Тъмните векове.
Вече стана дума за кралете от епохата между V и ХІ в. Доколкото принадлежат на едно схващано като мрачно и затворено пред-Средновековие, те не управляват кралства, а просто водят воински отряди. Упражняват контрол изключително посредством личния си авторитет, а не разчитат на някакъв апарат от служители със специфични функции. Само че "Беоулф" показва тъкмо противоположна картина. Когато едноименният герой и придружителите му за първи път слизат на датския бряг, там ги посреща крайбрежен страж. Той спира гаутите и ги разпитва кои са и къде отиват. Когато научава името на предводителя им и целта на тяхното идване (а те търсят датския крал, за да му предложат помощта си срещу чудовището Грендел), стражът обещава да пази кораба им, докато дойде време да отплават обратно. Нещо повече, той разполага с отряд, който изпълнява заповедите му. В стиховете 230-320 (по изданието на Klaeber) съвременният читател неочаквано се сблъсква с крайбрежната охрана на датския крал, след като изрично му е било казано, че такава охрана няма и не може да има (Дейвид Рос, а преди него мнозина автори, начело с Едуард Гибън твърдят, че за никакви институции у древните германски народи не може да се говори - поне докъм ХІ в).
В стихове 332-399 Беоулф се представя на мъдрия Улфгар, привратник на крал Хротгар, и двамата изключително сериозно и церемониално уговарят как Беоулф ще се представи на владетеля. Улфгар разпитва госта кой е, сетне го оставя сам и отива при краля, за да съобщи, че е дошъл чужденец. После се връща при героя и му предава, че Хротгар го допуска в двореца, но го кара да остави оръжията си пред портата. (Впрочем, Толкин заема почти изцяло тази помпозна сцена от поемата в главата "Кралят на Златния замък" от "Властелинът на Пръстените" и така връща на широката публика един важен художествен мотив).
Вече пред трона на краля, при това няколко пъти, Беоулф разменя реплики с Унферт, чиято роля в кралския дом е донякъде неопределена. Унферт се подиграва с Беоулф, но той му отвръща не с гняв и заплахи, както би подхождало на воинската му чест, а с кротка насмешка. Това внушава, че самият Унферт не е воин (още повече, че той е седнал в краката на Хротгар, а не на някоя от пейките за бойците), а по-скоро нещо като шут (ст. 500-533). По-нататък обаче Унферт се помирява с Беоулф и му подарява опасния меч Хрунтинг (ст. 1455-1471). В ст. 1165-1169 пък се казва, че Унферт е храбър, но и подъл (значи все пак е воин); освен това той е братоубиец (остава неясно как тогава живее в мир и в близост до краля). На няколко места в поемата той е наречен "вития на Хротгар" (spokesman по новоанглийския превод на Gummere). Оказва се, че староанглийската поема от началото на VІІІ в., тоест от средата на Тъмните векове, показва един кралски двор, в който всеки има своето точно определено място. Това никак не съответства на идеята за безвластния и чужд на всяка приемственост дух на епохата, защитавана, например, от Keith Feiling.
Две подробности допълват картината на богатия, подчинен на обичаи и условности, сложен дворцов живот в дома на Хротгар (респективно в съвременните на поета кралски дворове на англите и саксите). Кралят живее заедно със съпругата и синовете си, но негов съвладетел, определен за наследник на трона и бъдещ настойник на кралските деца е възмъжалият му племенник Хродулф (ст.1018, 1164 и 1181-1187). Хродулф съответства на легендарния крал Хролф Краки (Върлината), на когото е посветена прозаична сага, където подробно са описани дворцовите обичаи. А последната жертва на чудовищата, живеещи в блатото надалеч от двореца е Есхере, приятел и управител на имотите на краля (ст. 1296-1297).
Могат да бъдат приведени още примери за сложността и разнообразието на живота във и извън кралските зали през така наречените Тъмни векове - както от поезията и светската проза, така и от официални документи. Без значение е дали вниманието ни ще се насочи към събора в Уитби, където вече придобилата форма доктрина на Римската църква влиза в сблъсък с особеното, островно християнство на келтите от Уелс и Ирландия, към капитулариите на Карл Велики или към трактата за тъмнината на Фредегизий от Тур - дори най-ранният и поразяващо беден на фона на предшестващата го императорска епоха период на западното Средновековие е толкова често пронизван от "ренесанси" (на ирландските проповедници, на англосаксонската литература, каролингски ренесанс и т.н.), че да се говори за него като за Тъмни векове изглежда неподходящо.
За по-пълното разбиране на историческите и културните процеси, формирали европейските народи още през Средните векове трябва да се избягват удобните и опростенчески клишета, които моделират цяла епоха, но обедняват и изкривяват образа й; ровейки в паметта на далечните си прадеди, човек винаги е длъжен да знае как те са виждали самите себе си. Прекаленото доверие към документа може и да е типично за дилетантите, както твърди проф. Вера Мутафчиева, но уважението към думите от древността е знак за истинска любов към историята.
-------------------------------------------
Манол Глишев © IV"2006
Литература:
- Жан Фавие. Карл Велики. Превод от френски Венелин Пройков. Рива, София, 2002;
- Староисландски саги и митове. Превод от староисландски Михаил Минков. Народна култура, София, 1985;
- Митове и легенди на скандинавските народи. УИ "Св. Климент Охридски", София, 1992;
- Арон Гуревич. Средновековният свят: културата на мълчащото мнозинство. Превод от руски Евгения Трендафилова. УИ "Св. Климент Охридски", София, 2005;
- Снори Стурлусон. Саги за кралете на Севера. Превод от норвежки Румяна Сиромахова. Военно издателство, София, 2005;
- Беовульф, Старшая Эдда, Песнь о Нибелунгах. Перевод В. Тихомирова, А. Корсуна, Ю. Корнеева. Художественная литература, Москва, 1975;
- Keith Feiling. A History of England. Oxford, 1973;
- David Ross. Ancient Scotland. New Lanark, 2004;
- David Ross. The Celts of the British Isles. New Lanark, 2004.