Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Този блог е посветен на ранните англосаксонски кралства (VІ-Х в.)., както и на всичко друго, което си струва интереса.
Автор: glishev Категория: Технологии
Прочетен: 38319 Постинги: 9 Коментари: 10
Постинги в блога
http://mglishev.blog.bg/history/2012/10/31/eilmer-ot-malmsbyri-srednovekovniiat-aviator.1015478

С благодарности към г-н Михаил Матеев. 


image



Темата е за един очарователен куриоз от Средните векове. Ще се опитам да я поставя в културния й контекст, но си признавам, че преди всичко съм възхитен от личността, свързана с този епизод. За мен това е изключително вълнуващ момент. 

Около 1125 г. ученият бенедиктинец Уилям от Малмсбъри завършва произведението си "Gesta regum Anglorum" или "Деяния на английските крале". Той пише приблизително по едно и също време и донякъде съгласувано с Галфрид от Монмът, за когото съм писал другаде, с Ордерик Виталис от Нормандия и с други значими автори по англо-нормандска история от плодоносния XII в., но е много по-добър стилист от тях. Пък и фактологията му далеч ги изпреварва. Той изобщо е високо ценен от английските историци и писатели от по-късни времена. 

В първата книга на съчинението си Уилям покрай други неща разказва и една удивителна история, свързана със стар монах от същото Малмсбърийско абатство, където живее и пише самият той. Разказът вероятно е изложен пред Уилям от възрастни бенедиктинци, които си спомнят също стар човек от времето на собствените си младини. Тоест описваните събития трябва да са се случили между 984 и 1066 г. 

През късната есен или зимата на 1066-1067 над Англия за пореден път се вижда Халеевата комета. Знаменателно, би казал всеки, който знае, че в Средновековието на кометите са приписвали злокобно влияние над човешките съдби. И наистина, същата есен Англия е завладяна от нормандския дук Гийом или Уилям, което носи много промени и много скърби на Острова. Възрастният куц монах Ейлмер или Елмър от Малмсбъри възкликва пред събратята си монаси: 

Quote

- Дойде, нали? Дойде отново, ти, извор на сълзи за много майки. Дълго време мина, преди пак да те видя, но сега си много по-ужасна, защото носиш със себе си гибелта на страната ми.

Явно Ейлмер е смятал Халеевата комета за поличба, свързана с нормандското завоевание и страховитите му последици. За да я е виждал и да я е запомнил при предишната й поява седемдесет и шест години по-рано (защото тя се появява на такъв интервал), Ейлмер трябва да е бил роден най-късно в средата на 80-те години на Х в., тоест към 1066 да е бил може би осемдесетгодишен. Но е възможно да не е бил толкова възрастен, а да е объркал Халеевата комета с някоя друга, появила се пак преди фаталната 1066, но след 990 г. 
Човек може да си припомни ужасяващата поличба, вещаеща началото на викингските грабежи: "страшния дракон", увиснал в небето през 793 г. Отново комета. 

Същият Ейлмер бил написал трактат по астрология (днес изгубен), който се е радвал на известна популярност сред събратята му и се е четял с интерес. Изглежда, че старият бенедиктинец е имал траен интерес към небесните явления. 

Много по-рано, още като млад монах, Ейлмер извършва невероятна постъпка. Всъщност извършва първия исторически засвидетелстван авиационен опит в Европа. Уилям пише, че според монасите в Малмсбъри престарелият Ейлмер си припомнял своя експеримент и дори предполагал причината за неуспеха и възможности за подобрението му: 

Quote

"Бил образован за времето си, вече в почитана старост, а на младини бил извършил забележително дръзко деяние. По някакъв начин, не зная точно как, бил закрепил криле към ръцете и краката си и, смесвайки басните с истината, смятал, че ще може да лети като Дедал, хвърлил се по вятъра от една кула и изминал така повече от един фурлонг. Но, подмятан от силата на вятъра и въздушните движения, пък и давайки си сметка за нечуваността на делото, паднал, счупил двата си крака и останал завинаги куц. Като причина за неуспеха си сочел, че е забравил да си предвиди опашка."

Ако сведението на Уилям е вярно и почива на реални спомени за разказа на Ейлмер, събитието трябва да се е случило някъде в началото на XI в., може би в края на царуването на Едмънд Желязното ребро или началото на управлението на Кнут Велики. Фурлонгът се равнява на около 220 ярда или малко над 200 метра. Църковната кула или камбанария на абатството в Малмсбъри по онова време се е намирала на същото място, където е и сегашната кула и според дълбочината на основите на археологическия пласт от донормандския период трябва да е била висока около 15 метра. 

Забележителното в случая е, че тази история показва много интересни детайли от монашеската култура в Англия още в късния англосаксонски период, преди нормандското завоевание. На първо място, Ейлмер и събратята му вероятно познават някаква латинска версия на гръцкия мит за Дедал и Икар. Тоест, тяхната бенедиктинска култура по нищо не отстъпва от тази на континента, където тече или дори вече приключва конфликтът между "стари" и "нови" бенедиктинци, в който се утвърждава ролята на Ордена на св. Бенедикт (или изобщо на западното монашество) като братство на учени книжовници, хора на книгата. Повече за това може да се намери в "Историите на манастира Санкт Гален" от Екехард. 
Дали разказът тук е чисто литературен (тоест подсеща за други монашески източници от по-ранен период) или е исторически факт - оставям на други да преценят. Факт е, че историята за крилатия монах и мотивът с крилатия беглец се появяват къде ли не в литературата. 

Особено интересно е, че Ейлмер от разказа на Уилям проявява желание да експериментира и търси провала си не в Божия проява, а в техническа грешка. Все пак разказът на Уилям и самият полет на Ейлмер изпреварват рационалистичните и механични предположения на Роджър Бейкън с поне век. Ако полетът на Ейлмер е факт, тогава в провинциалната, все още относително изолирана англосаксонска Британия, предполагемо неповлияна от монашеската интелектуалност на Франция, е осъществен не просто скок или опит за летене, а истинска мисловна революция. В XII в. шартърската школа започва да проповядва, че между Божия акт на сътворение и всички ежедневни прояви на материята има огромна поредица напълно естествени причинно-следствени връзки, които могат да бъдат изследвани. Истинска интелектуална дързост. И нищо чудно - това е само част от недооценената роля на християнската Църква в интелектуалното развитие на Европа. Това е предпоставката, от която зависят откриването на вятърната мелница, по-късните монашески експерименти с барут, както и прочутите изявления на Бейкън за развитието на машините (включително летящи). Но Уилям от Малмсбъри завършва произведението си преди пълния разцвет на Шартър, а Ейлмер трябва да е извършил скока си още век по-рано. 

Малка крачка за Ейлмер, огромен скок за човечеството.
Категория: Технологии
Прочетен: 990 Коментари: 0 Гласове: 1

587. Защо да говорим? Виждам добре, че нищо не постигаме тук. Сир графе, тогава ще ви кажа отново какво да направите, ако ви е угодно. Говорете пак със съвета си и направете нещо, за Бога, така че, ако това може и трябва да стане, да бъде сключено споразумение помежду ни. Защото ако оставим зад гърба си страха от нашия Господ, тогава няма да се боим да вършим зло и ще започнем война едни срещу други и ви казвам, че цялата страна ще бъде загубена и опустошена, а ние ще се лишим от всичко, което сме завоювали тук.

588. И ако все пак трябва да се убиваме така помежду си, тогава не ни остава друго освен преди това да се отречем от нашия Господ. Каква злина, по-добре би било да изоставим страната. За Бога, сир граф дьо Блан-Дра, не позволявай да се избиваме по твоя вина; а приеми добрите предложения, които ти правим тук. И, за Бога, ако знаеш големите мъки, които търпим там навън, не ни принуждавай за това да направим нещо, което да се обърне в наш срам и унижение за честта на империята.”

589. “Сир Конон, каза Обертен, знайте добре, че няма да се съгласим с никакво решение, което ни кара да се откажем във ваша полза от нещо от нашите земи или от исканията, които ви отправихме. И ако не ги приемете, можете доста време да прекарате навън, докато ни чакате, защото кракът ви няма да стъпи вътре.”

590. “А ако нямаме нито една шатра или павилион, каза Пиер дьо Дуе, къде можем да се подслоним, да легнем в полето като кучета ли?” “Ще легнете, каза Обертен, по най-добрия начин, който можете и знаете; защото ако това не се уреди, както чухте, няма да се настаните вътре.” “Съгласни сме с това, рече графът; и от нас друго няма да получите.” “Сеньори, каза месир Конон, тогава ще се върнем обратно, за да кажем на монсеньор [императора] какво научихме; и ще ви известим тук за неговия отговор или сами, или чрез други.”

 

ХVІІІ. [Императорът приема условията на ломбардците]

 

591. Тогава те се качиха на конете и се върнаха при императора; и му съобщиха всички отговори и всички искания, които им бяха дали ломбардците. Няма защо да се пита дали императорът се наскърби, щом чу това. Тогава той каза на пратениците: “Наистина, сеньори, искат от мен нещо твърде несправедливо, както самите вие добре знаете; и ако така е угодно Богу, няма да го направим. Но те там вътре са в много добро положение и се радват; и понеже знаят, че се намирам в толкова голямо нещастие, искат да се откажа от всички тези земи. За Бога, как бих го направил, как бих могъл да се съглася ?”

592. “За Бога, господарю!”, казаха неговите хора. “Ще го сторите или ще ни видите всички тук мъртви и посрамени; защото времето е твърде сурово и страшно, както сам виждате и усещате. А от друга страна нямаме какво да ядем и не очакваме помощ отникъде. Ако останем тук само пет дни без продоволствие, ще бъде голямо чудо, ако не измрем всички; защото не получаваме никаква помощ от тях [ломбардците в Саленик]. Освен това тук сме като затворници. Ако ни накарат да извършим и позволим нещо, което не е трябвало, за Бога, силата е тази, която печели битките, а човек прави много неща, за да излезе от затвор. И затова няма да сме постъпили безчестно, ако впоследствие потърсим обратно правата си, било то днес или утре, стига да съумеем да намерим случай. Така че погрижете се бързо за пратеници, които могат добре да изложат това послание.”

593. След всичко това императорът, който изключително много страдаше и скърбеше, отвърна и каза: “Сеньори, рече той плачейки, изпитвам достатъчно голяма мъка и достатъчно голямо нещастие, задето ломбардците са ме хванали [тук], както можете да видите, а отгоре на всичко искат от мен да им оставя изцяло Естив и Негрепонт, и цялата земя от Дюрас до Макре. А това, което ми искат, заема двадесет дълги дневни прехода или повече.

594. И понеже сега съм в тяхна власт, ще трябва насила и заради тяхната принуда да приема волята им. Е, какво? Ще се съглася с тях, защото съм техен пленник. Но всъщност, ако е угодно Богу, те няма да задържат [това, което им отстъпвам].” “Господарю, казаха архиепископите и епископите от войската[1], оправдаваме ви от всяка простъпка и ще поемем греха върху себе си.”

 

ХІХ. [Влизане на императора в Саленик;

         ломбардците подновяват исканията си]

 

595. Тогава императорът повика Конон дьо Бетюн и Ансо дьо Кайо, за да отнесат това послание; и ги натовари с посланието, както искаше то да бъде казано, и им рече: “Сеньори, ще се закълна пръв, а след мен бароните ми, че ще спазваме без да отстъпим всички условия, както [ломбардците] са ги решили, стига императрицата да потвърди това.” Тук виждате точката, по която ломбардците бяха надхитрени.

596. Тогава пратениците отидоха в Саленик. Действаха и говориха пред граф дьо Блан-Дра по такъв начин, че го отведоха със себе си в Кортиак. Тогава императорът го целуна и му прости всяко оскърбление; и те се заклеха да спазят правото на дамата, както и да запазят правата на детето. И когато отмина времето за вечеря, графът се върна в Саленик, а императорът остана тази нощ в Кортиак. А щом настъпи следващата сутрин, императорът заповяда на четиридесет рицари да бъдат готови да идат с него. Освен това имаше още шестдесет, които дойдоха, освен четиридесетте, въпреки стражите на портите. Какво да ви кажа? Бяха толкова много, че тези, дето трябваше да ги броят, изгубиха броя.

597. На сутринта императорът влезе в Саленик; и граф Юбер дьо Блан-Дра се спеши и поведе императора за юздата чак до църквата на свети Димитър. И когато той достигна портата, тълпата беше такава, че дори да удареха някого с тояга по главата, всички се кълняха в Бог и цялото Му могъщество, че ще влязат[2]. Какво да говорим? Ломбардците не можеха да сторят нищо и оставиха в Саленик да влезе цялата войска, която беше с императора при Кортиак. А щом пристигнаха при удобствата и удоволствията, [французите] скоро забравиха мъките и големите грижи, които бяха имали.

598. Ломбардците казваха, че искат земята за императрицата и детето, но мислеха съвсем друго; защото желаеха да я запазят за маркиз Гийом дьо Монфера, на когото бяха пратили толкова послания, че едва ли не се гневяха от неговото бавене. И не е чудно, че Бог пожела да получат това, което им се полага, след като те действаха така  подло срещу императрицата и нейния син.

599. След като императорът прекара три или четири дни в Саленик, ломбардците започнаха всеки ден да пращат [хора] при него, така че той да удържи каквото им беше обещал с клетва. Пратиха толкова много [вестители], че накрая се отказаха да пращат, а говориха с него. И той им отвърна, че всичко е готово; и каза на графа да припомни всичко, което е поискал, в присъствието на всички. “Господарю, рече графът, ще ви го припомня, щом ви е угодно. На първо място искам от вас за детето на маркиза цялата страна от Мотон до Макре и всичко, което се пада към нея и й прилежат. Господарю, това е, което искам от вас за детето.”


Категория: Технологии
Прочетен: 1157 Коментари: 0 Гласове: 0
Втора част на първата половина от превода ми от среднофренски на "История на император Анри". Максималната позволена дължина на постингите не позволява текстът да се побере в един постинг. Манол Глишев


543. Какво да говорим? Дълго преследваха Бюрил и хората му; а тогава те бягаха като хора, които повече няма да посмеят да дочакат [сражение]; и нашите ги преследваха, докъдето имаше следи от тях. Там нашият Господ направи чудо за нашите хора, така че те надвиха Бюрил, който ги беше нападнал с тридесетте си хиляди души, които беше разделил в тридесет и шест отряда; а нашите имаха само петнайсет [отряда] и три [от тях бяха] гръцки. Но имаше голяма разлика между едните и другите; тъй като във всеки наш отряд имаше само по двайсет рицари, освен в отряда на императора, където бяха петдесет; а в най-малкия [отряд] на Бюрил имаше деветстотин [души]. Така че битката щеше да бъде неравна, ако Бог не беше решил така; ала нашите хора бяха като невинни, а хората на Бюрил – дяволи.

            544. Какво повече да ви кажа? Когато сражението свърши, нашият Господ прати такова изобилие от всякакви стоки в нашата войска, че всички се изпълниха с радост. Тази нощ във войската имаше голяма радост и веселие. С надеждата да бъдат добре настанени, всички казаха молитвата на свети Юлиан. Какво да ви разправям? Чухте какви чудеса извърши нашият Господ за християните в онова време, как увеличи Константинополската империя и въздигна римската Църква.

 

ІХ. [Есклас, батовчед на Бурил, се съюзява с императора, който му обещава дъщеря си]

 

            545. И така, вече чухте как Бюрил беше победен и стана всичко, което чухте. Какво повече да ви кажа? Нашите хора стигнаха до Крюсмон и обградиха града и замъка. Есклас, високопоставен сеньор, който воюваше срещу Бюрил, макар да му беше първи братовчед (защото Бюрил твърдеше, че земите, владени от Есклас, трябва да бъдат негови, а Есклас отричаше; и затова враждуваха помежду си); та този Есклас прати [вестители] при император Анри, за да се помирят, тъй като искаше да разполага със силата и помощта му.

            546. Точно както ви казах, след това Есклас дойде при императора и го откри да седи в шатрата си заедно с най-високопоставените барони. Есклас дойде в шатрата, където бяха бароните, падна в краката на императора, целуна ги, а сетне и ръката му. Какво да ви кажа? Мирът беше сключен и потвърден, а Есклас стана там човек на император Анри и се закле оттук нататък да му бъде верен и покорен като на свой законен сеньор.

            547. Тогава маршалът му каза насаме да поиска от императора единствената му дъщеря. И Есклас отново падна на колене пред императора и му каза: “Господарю, чух, че имате дъщеря, която ви моля, ако ви е угодно, да ми дадете за съпруга. Аз съм твърде богат със земи и съкровища от сребро и злато и ме смятат за голям благородник в моята страна. Затова ви моля, ако ви е угодно, да ми я дадете.”

            548. И всички високопоставени мъже, които присъстваха там, го посъветваха да я даде на Есклас, за да му служи той на драго сърце и с по-голямо усърдие. А императорът каза: “Сеньори, щом вие ме съветвате, давам му я.” После се усмихна, повика Есклас и му каза: “Есклас, давам ви дъщеря си, стига Бог да позволи да й се радвате; и с нея ви отстъпвам всички завоевания, които направихме тук, при условие, че бъдете мой човек и ми служите. Ще ви даря също и Голяма Влахия, чийто владетел ще ви направя, ако е угодно Богу и съм жив.”

            549. Заради това Есклас падна в краката му и, плачейки, му благодари горещо. Тогава Есклас се върна [в собствените си земи], а нашите дойдоха пак в един замък, който се нарича Естанемак; и там Есклас отново дойде при нашите хора. Тогава нашите барони започнаха да се питат къде и кога ще се ожени той за девойката. А императорът му подари коня си, който много обичаше, и сетне му повери брат си Йосташ с два отряда негови хора; само че единият беше съставен от гърци от Андренопл, а другият от наши французи.

 

            Х. [Императорът помага на Давид, нападнат от Теодор Ласкарис]

 

            550. Тогава нашите хора не останаха повече там, а се върнаха благополучно в Андринопл, а оттам отидоха в Памфил. И там [императорът] заповяда да разпънат шатрите и разгледа замъка, който беше изцяло срутен и опустошен. Тогава императорът се закле, че никой няма да си иде по своя воля, преди стените да бъдат издигнати отново и поправени; а маршалът каза, че ще се подчини на заповедта му. Тогава той повика работници и зидари от всички краища, където можеше да се намерят, и заповяда на всички тях да донесат вар и хоросан; тъй като никой не беше освободен [от строежа].

            551. Императорът прекара там дълго време, докато го известиха, че Тодр л’Аскр е нападнал Давид и че ако императорът не му помогне бързо, той ще загуби земята си. И когато императорът чу това, той много се наскърби, защото Давид винаги му беше верен. Тогава той повика маршала и му каза да остане там, докато замъкът бъде завършен, какъвто е бил преди. А маршалът го повери на нашия Господ и каза, че ще изпълни заповедта му според силите си.

            552. Тогава императорът отиде към Константинопол, защото никак не искаше Давид да пострада от л’Аскр; и каза, че ще пресече ръкава Свети Георги, за да воюва срещу него; и че той [Тодр л’Аскр] може да притежава това, което [вече] има. И като каза това, пресече пролива и заповяда никой, който може да дойде при него в Шартлен, да не остава назад. А когато л’Аскр научи, че императорът идва срещу него, се изплаши, в това няма спор.

            553. Тогава той изостави обсадата, която водеше срещу Арекле и побягна. И знайте добре, че затъна в река на миля или повече оттам; и л`Аскр не дръпна юздите си [или: не спря коня си], докато не стигна в Голяма Никея. Там слезе и благодари на нашия Господ, че се е спасил. И ако Бог бе позволил нашите хора да бяха дошли само четири дни по-рано, всички, които бяха от онази страна на пролива, щяха да бъдат заловени заедно с л’Аскр. Но изглежда, че това не е било угодно на нашия Господ.

            554. Тогава императорът твърде много се натъжи и наскърби, задето не бе успял да стигне л’Аскр, нито можеше да го преследва заради големите наводнения и дъждове и големия студ на зимата, която беше необикновено сурова и мразовита; така че той се върна в Константинопол с всичките си хора и обоз. Императорът прекара там в мир дълго време. А маршалът Жофроа беше довършил замъка Памфил и остави там гарнизон наши франзузи; и сетне се върна в Константинопол.

 

            ХІ. [Есклас се жени за дъщерята на императора]

 

            555. На връщане от Памфил маршалът срещна Есклас и го запита къде отива. А той отговори, че отива при императора, за да отпразнува сватбата си като човек, който смята да удържи своята клетва. “Разбира се, сир, каза маршалът, много съм доволен от това. И знайте добре, че ще имате твърде добър баща в лицето на монсеньор императора, ако се погрижите да запазите любовта му; и ще ви кажа, че сега ще го намерите в Константинопол. А това, което мога честно да ви кажа за госпожица съпругата ви, е, че тя е красива, мъдра, изискана и благодушна, и търпелива, и дарена с всички добри качества, които една девойка трябва да притежава; и ми казаха, че е в Салембри.”

            556. И щом го чу, Есклас се зарадва много. Защо да бавим повече [разказа]? Есклас отиде направо в Салембри за жена си; намери я там и й каза, че иска тя да дойде в Константинопол. А тя каза, че е готова да отиде. И Есклас, който беше напълно обзет от любов по девойката откакто я видя, я придружи до Константинопол; защото много желаеше [да дойде] денят, в който ще се ожени за нея. И му се струваше, че един-единствен ден е дълъг колкото четиридесет.

            557. Когато получи новини за Есклас, императорът излезе да го посрещне. Сетне заедно се върнаха в Константинопол и императорът му даде неговата съпруга. И няма защо да се пита имало ли е много радост и веселие. Имаше твърде голямо изобилие от всички неща, които могат да се пожелаят, за да радват човешките сърца, при това сякаш идваха от извор, който ги разпръсква. Така Есклас прекара в Константинопол цялата тази седмица и после напусна императора заедно с жена си. Императорът му оказа всички възможни почести и го изпрати доста надалеч с голяма свита. А преди да се разделят, каза насаме на дъщеря си:

            558. “Хубава дъще, бъдете мъдра и се дръжте подобаващо. Мъжа, когото взехте и с когото си отивате, е почти дивак; защото вие не разбирате езика му, а той не знае нищо от вашия. За Бога, пазете се заради това да не станете потайна с него, нито своеволна или злобна. Защото за една благородна дама е голям срам да не почита съпруга си и тогава и Бог, и светът я осъждат сурово. Заради всичко това, за Бога, внимавайте да не загубите добрите си привички поради лошите на някой друг. Бъдете, прочее, открита, мила, благодушна и търпелива толкова, колкото иска съпругът ви; и почитайте всички негови хора заради него.

            559. Но преди всичко внимавайте да не би заради тяхната любов и услуги към вас или заради вашите към тях, сърцето ви да отвикне да обича нашите хора, от които сте отделена.” “Господарю, каза тя, знайте наистина, че ако е угодно Богу, няма да получите лоши вести за мен. Но, добри и мили господарю, струва ми се, че сега трябва да се разделим. И моля Бог, ако Му е угодно, да ви даде сила, за да надвиете враговете си и да увеличи честта ви.” След това се целунаха и се разделиха.

           

            ХІІ. [Императорът потегля от Константинопол,

       за да получи клетвата за вярност на Солунското кралство]

 

560. Императорът се върна в Константинопол, прати за бароните си и ги помоли да го посъветват дали трябва да прекара зимата на едно място или на път. Защо да ви отегчавам с дължината [на разказа]? Бароните му бяха на мнение, че трябва да иде в Саленик, за да успокои и укрепи страната, а и за да получи клетва за вярност и подчинение от ломбардците, които я защитаваха от [името на] сина на маркиза, така че да не бъдат накърнени правата [на сина] поради липса на [пълнолетен] сеньор; както и за да предадат онези барони, които познаваха обичаите на тази страна и как тя трябва да бъде владяна, полагащото се и на императора, и на детето[1].

561. И когато чу това, императорът каза на хората си, че е съгласен с тях. “Но, каза той, трябва да решим кои от нашите барони ще оставим тук, за да защитават страната; тъй като искам да пребивавам там без тревоги.” Тогава решиха да останат маршалът, Пайен д’Орлеан и Милон льо Бребан; а с тях оставиха рицари и сержанти, та ако се случеше някой да пожелае да им навреди, да могат да се отбраняват. После [император Анри] настани рицари и сержанти в Салембри, а също и във всичките си други замъци; и сетне изпрати Лиенар във Верис, а Ербер във Визоа.

562. И тогава императорът тръгна, за да отиде от Константинопол в Саленик, та да разбере дали ломбардците ще направят за него това, което бяха длъжни. Ала нямаше да стане както той смяташе; защото те казваха, че са завладели страната и искат да я владеят с детето на маркиза. Но ако възнамеряваха това, то щеше да бъде разумно. Само че те изобщо не държаха на правото, а искаха да задържат [страната] за себе си[2].

 

ХІІІ. [Суровостта на зимата; преминаване на замръзнала река]

 

563. Императорът отиде в Родесток и събра хората си там. И знайте, че когато той потегли от града, валеше сняг и беше такъв страшен студ, че едва ли не езикът на всеки един замръзваше в устата му. На един му замръзваха краката, на друг ръцете, на трети пръстите и носът – на четвърти; а на пети устата му се цепеше от болка. Какво да ви разправям? Имаше доста мъртви. Но дано Бог поиска страданията на всекиго да послужат [за изкупване] на греховете му, а императорът да получи честта, която му се полага. Ала преди това да стане, той ще трябва да премине през голямо изпитание заедно с хората си; защото реките бяха така студени, толкова широки, дълбоки и опасни, че другояче освен с Божиите чудеса не биха могли да преминат и никой не би могъл да стигне целта си.

564. Всички, които виждаха, че императорът пътува в такова време, се удивляваха къде отива той, какво търси и какво смята да направи; защото знайте, че никой нямаше представа [за целта му] освен тези от неговия съвет. Какво да говорим? Който би ви разказал за пътуването му до Саленик, би ви отегчил много. Но в онази нощ, когато беше толкова голям студ, както ви казах, той пренощува в Напл; на другата сутрин тръгна от Напл; но тези, които трябваше да се погрижат за настаняването, бяха потеглили преди него (например не зная кои оръженосци, които бяха станали по-рано). [Тези оръженосци] яздеха невъоръжени като хора, които не се боят, че може да им се случи някакво премеждие.

565. Тогава те погледнаха отвъд Межешаре и видяха насреща им да идват около триста власи, които ги обкръжиха от всички страни. Власите плениха неколцина и убиха други; а останалите побягнаха към нашия сеньор императора и му съобщиха тези новини. Императорът много се наскърби и каза, че ще поправи това, стига да може. Тогава той се въоръжи с всичко освен с шлем, качи се на кон и започна да преследва [власите]. А те, като не искаха да го дочакат, се захванаха да бягат. Дори когато видя, че няма да настигне никого, императорът не спря да следва дирите им чак до вечерта; ала все пак накрая не настигна никого.

566. Тази нощ се настани в Рус и прекара там и целия следващ ден, за да дочака тези, които идваха след него. На третия ден императорът потегли от Рус и отиде в Ескипесал и настани там своите хора. Тогава прати [неколцина] да разберат дали ще може да премине там без премеждия. И нашият Господ наистина показа, че иска да помогне на нашите хора, защото намериха водата така здраво замръзнала, че можеше да се прекара каруца отгоре. Така че преминаха отсреща без щети.

567. А от това гърците много се наскърбиха, защото бяха узнали чрез някакво гадание, че този, който премине реката без да се намокри, ще бъде владетел на страната тридесет и две години; и не мислеха, че това може да е друго, а не истина. А от друга страна не бяха чували да казват тази голяма река да е замръзвала с дебелината и на едно дение; понеже тя беше невероятно голяма и дълбока и течеше буйно, и беше широка колкото един силен изстрел с лък. И затова гърците си казаха помежду си, че Бог обича този император и че няма да е лесно да го прогонят от страната, а че трябва да му служат така, както казваха. Освен това, той не им правеше нищо, с което да им навреди.

 

ХІV. [Отказват да пуснат императора в замъка Кристопл;

         той продължава пътя си]

 

568. След това императорът язди, докато стигна Макре, а сетне и Траинопл; и оттам отиде в Миесинопл; а после за няколко дни достигна Кристопл. Там по своя воля реши да влезе в замъка като човек, който не замисля никакво зло. Но кастеланът каза [на императора], че няма да стъпи там; и дори заповяда на хората си да не носят на войската продоволствие нито за човек, нито за животно. И можете да чуете как започна предателството [на ломбардците към императора].

569. И щом императорът видя, че държат неговия замък против него, няма нужда да се пита дали беше скръбен и натъжен. Ала все пак забрани [на хората си] да нападат замъка; защото смяташе добре да си отмъсти, ако бъде жив. Тази нощ императорът прекара твърде неудобно извън Кристопл. И знайте, че съвсем не на кастелана, нито на тези от замъка той дължеше това, че не умря тази нощ от глад, студ и страдания. А онези в замъка прекараха цялата нощ в голяма радост и голямо веселие.

570. И на сутринта императорът тръгна от Кристопл и язди към Саленик, а отдясно му беше долината на Филип. Там се намира Македония, където Филип бил крал; и там се родил Александър, както намираме това [в книгите]; там е и градът Македония. И в тази долина Помпей от Рим се сражавал с Юлий Цезар и Юлий Цезар бил победен. Какво повече да ви кажа? Императорът дойде в тази страна като в земя, която знаеше, че владее по право; но графът на Блан-Дра я беше отнел от него.

571. Императорът прати да му известят да дойде, за да разговаря с него; но той отвърна, че няма да дойде, защото ломбардците твърдяха, че [императорът] не трябва да владее нищо в тази страна; и няма да притежава там нищо, както казват те. И когато чу това, императорът много се наскърби. Тогава дойде празникът на Рождество и императорът остана във Винери. И там при императора дойде Гийом дьо Блендел като човек, който не искаше да остане на страната на ломбардците, а желаеше във всичко да се подчинява на императора като на свой законен сеньор; защото казват, че човек, който изостави сеньора си в нужда, не трябва да бъде изслушван на съд. Една вечер в Драгм дойде братът на императора Йосташ заедно с двадесетте рицари, които императорът беше изпратил с Есклас, за да се срещне с брат си.

 

ХV. [Императорът стига Солун и праща посланици

                   при граф дьо Блан- Дра, регент на кралството]

 

            572. Точно във Винери, както ви казах, императорът беше със своя двор на Коледа. Прекара там три дни; а когато настъпи четвъртият, отиде в Жиж и после се върна. И тогава, онази сутрин, срещна Обертен, който бе замислил цялото това злодейство. И щом го видя, императорът го поздрави, а Обертен му отвърна; а сетне се поклони, но не от сърце. Придружи го за кратко, а след това се обърна и отиде в Сер, и укрепи замъка, така че никой от хората на императора да не може да влезе там. А сетне отиде в Саленик, където замисли такова зло, за което ломбардците щяха накрая да се каят.

            573. Императорът яздеше и пресече една река край Жиж, а на следващия ден премина и друга, по-голяма. Прекара нощта в някаква гора, а на следния ден пренощува в Кортиак; това е богато абатство на сиви монаси[3]. Ако можеше, щеше да стигне и до Саленик; но граф дьо Блан-Дра беше затворил [града] срещу него, противно на правото и разума; а Обертен и ломбардците направиха така, че прогониха от града всички французи от гарнизона.

            574. И тогава императорът прати монсеньор Конон дьо Бетюн, когото винаги беше смятал за мъдър и верен рицар, Пиер дьо Дуе и Никола дьо Майи и им каза да идат в Саленик и да говорят с граф дьо Блан-Дра и другите ломбардци: “И им покажете, каза той, колкото можете повече нашето приятелство; и им кажете да не се боят от мен, защото нямам никакво намерение да им причиня зло, както отсега мога; а по-скоро искам да им направя добро и да ги почета, ако не се противят.”

            575. Тогава те се разделиха с него и отидоха в Саленик право при графа. Но пропускам големите мъки, които преживяха, преди да влязат. Защото беше твърде студено и валеше сняг; освен всичко това беше нощ; и мина време колкото за изминаването на две големи левги, преди да влязат. Наистина имаха нужда свети Юлиан да им помогне. Когато влязоха в града, те си легнаха и почиваха до следващия ден след месата, когато отидоха в замъка, където беше графът. И тогава Конон дьо Бетюн заговори, както му беше наредил императорът:

            576. “Сеньори, каза той, нашият господар императорът ви поздравява и ви известява, а аз ви говоря от негово име, че е дошъл тук при вас, за да въздаде и да получи право, както подобава. Той казва, че още няма от вас почести и клетви; а вие вече получавате всички ползи от земята. Маркизът беше негов човек, както добре знаете и както той [самият] признаваше. Но той напусна този свят. Бог да му прости неговите грехове, а на нас – нашите! Монсеньор [императорът] е щастлив, че могъществото ви нараства. Но бъдете, за Бога, мъдри и благородни и вземете помежду си такова решение, което да бъде за чест на нашия сеньор императора и на вас самите, така че да не съжалявате.

            577. Граф дьо Блан-Дра, граф дьо Блан-Дра, нищо не трябваше да те спира да посрещнеш своя законен сеньор, да го приемеш и подслониш. Да не би да си се страхувал, че той може да те предаде? Ще ти кажа какво трябва да направиш: накарай да донесат тук хартата, която маркизът получи от император Бодуен и която беше съставена при общото съгласие на високопоставените барони, избрани за да уредят тези дела; и когато правата на детето бъдат потвърдени чрез хартата, точно както неговият баща, маркизът е владял кралството, нашият господар императорът ще държи да спазва правата на това дете, така че нито той да бъде укорен в нещо, нито детето – ощетено.”

           

            ХVІ. [Отговор и тежки условия на граф дьо Блан-Дра]

 

            578. “Сир, каза графът, добре чухме това, което казвате; но, стига това да е Божията воля, още не сме доведени дотам, че да искаме така скоро да изгубим това, което сме завладели. Какво търси тук императорът? Тук сме от отдавна и много пъти сме се сражавали срещу враговете си. За Бога, сир Конон, ако някой иска да ни отнеме земите след толкова големите усилия, които знаете, че положихме, това би трябвало много да ни тежи. Нека императорът знае, че кракът му няма да стъпи тук, и че той нито ще има власт над нас като сеньор, нито ще ни управлява.”

            579. И когато чу този отговор, Конон дьо Бетюн много се натъжи; и не отвърна на това според мислите си, заради голямата горделивост на това, което бе чул. И ако Конон дьо Бетюн беше наскърбен, то не по-малко бяха Никола дьо Майи и Пиер дьо Дуе. И те виждаха, че ако с разум или с хитрост, или с плащане на данък не влязат в града, ще трябва всички да измрат от глад и страдания, защото реките, дъждовете, снегът и студът бяха големи. И затова решиха да кажат [на ломбардците] всичко, което им харесва.

            580. Тогава [пратениците] предложиха двойни права от името на императора и им изложиха три възможности за помирение. Но каквото и предложение да им се направеше от името на императора, [ломбардците] не му отговаряха, а все по-упорито отказваха. Тогава месир Конон им говори отново и ги помоли да се посъветват, за Бога; и, за Бога, да не правят нищо, от което да бъде унизена честта на Константинопол.

            581. “Предложихме ви три помирения и нека видим кое ще приемете. Така че изберете помежду си двама мъдри, заслужаващи доверие и с добро име мъже; от наша страна и ние ще изберем двама. И нека тези четирима разследват цялата истина и когато я научат, да въздадат всекиму неговото право и нека всяка страна се придържа към това, което те кажат. А ако не желаете да направите това, ще се обърнем към римския двор [или: римската курия] или френския, или към двора на римския император, или към самата харта. И така ще бъде уреден договорът помежду ни и ще останем добри приятели.

            582. За Бога, сеньор, побързайте да отговорите; защото императорът е тук навън, в Кортиак, където няма нищо от това, което му е нужно. И знайте добре – нека ми прости Бог! – че е голям срам за вас, дето императорът се е настанил там навън по ваша вина. И ако той умре от страданията поради някакво злощастие, сир графе, грехът ще бъде ваш и вие ще бъдете виновен най-малкото в предателство. Защото знаете, че е в голямо изпитание и не му отказвайте всякакво разрешение; ала, за Бога, съберете съвета помежду си и направете така, че честта на императора да не бъде накърнена, а и вие да не загубите.”

            583. Тогава графът събра на съвет своите ломбардците. Там бяха Обертен и граф Рение дьо Трава, и Пиер Ван; имаше и други ломбардци, които не мога да ви изброя. Те говориха заедно и казаха: “Сеньори, случи ни се това, че императорът е отвън. Ето какъв е нашият съвет: да внимаваме да не приемаме никакъв договор, ако не получим всичко, което желаем; и нека се придържаме към това.” Всички се съгласиха с това мнение и сетне се разделиха.

            584. И тогава нашите пратеници бяха призовани отново, а самият граф им отговори какво е решил на съвета си: “Сеньори, рече графът, нашият съвет ни посочи, че желаем да притежаваме цялата земя на Дюрас оттук до Мегр, и цялата земя на Ларгют, и всичко, което прилежи към нея, и целия остров Грес. Искаме също да владеем Коринт, а Михалис и всичките му барони да ни се подчиняват; искаме също да имаме Вер и Ферм, и цялата земя до Финепопл. Ако императорът се съгласи с това, ще го приемем тук, но не и другояче.”

 

ХVІІ. [Нови настоявания на императорските

пратеници; неуспех]

 

585. И когато чу този отговор, това му причини голяма мъка и той [Конон дьо Бетюн] не можа да се въздържи да каже на графа: “ Как, сир графе, ние нищо ли не трябва да притежаваме? Не дойдохме ли тук заедно като другари? А ние тук също търпяхме страдания и грижи за нашия Господ. За Бога, сир графе, не мисля, че желанието ви е справедливо, нито че искате такова нещо от глупци. Защото искате да имате градове и замъци, и цялата власт над земите, без да делим [с вас]; а при все това винаги ние сме били при най-големите изпитания на завоеванието. За Бога, не мога да кажа друго освен че се готвим да действаме подло тук.

586. Сир графе, сир графе, рече Конон дьо Бетюн, ако се държим така помежду си и се обиждаме едни други, виждам добре, че ще загубим страната; а и самите ние ще бъдем погубени, когато умрем; защото ще сме умрели в смъртна омраза едни към други. А ако воюваме помежду си, първо гърците ще се радват. За Бога, графе, това не трябва да става. Молим ви за милост от

Категория: Технологии
Прочетен: 1178 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 08.11.2007 01:02

Превод от среднофренски в три части на първата половина от хрониката на Анри дьо Валансиен, озаглавена "Историята на император Анри" и засягаща събитията, свързани с Латинската империя, България и латинските владения в континентална Гърция през 1208-1209 г. (c) Манол Богданов Глишев, 2006-2007.
Тук текстът на първата половина от хрониката е предаден без научен апарат, увод от преводача и приложения.






La conquete de Constantinople par Geoffroi de Ville-Hardouin

avec la continuation de Henri de Valenciennes.

Texte original, accompagne d’une traduction par M. Natalis de Wailly, membre de l’Institut.

Paris, Librairie de Firmin Didot Freres, Fils et Cie, imprimeurs de l’Institut, 1872

 

 

Анри дьо Валансиен

 

Историята на император Анри

 

Превод от среднофренски: Манол Глишев

 

 

                І. [Пролог]

 

            501. Анри дьо Валансиен казва, че когато човек се заеме да говори и да разказва добре и щом го върши с милостта и авторитета на властни и благоразумни люде, то трябва да положи усилия, за да бъде достоен за тази милост чрез пълната истинност на повествованието. И заради това той желае да говори и да разкаже неща, чиято достоверност е потвърдена и засвидетелствана от заслужаващи доверие хора, участвали в битката между константинополския император Анри[1] и Бюрил. И иска честта, оказана там от нашия Господ на императора и на тези от империята да стане известна на всички. Защото Анри [дьо Валансиен] видя с очите си всичко, станало там и знаеше съветите на високопоставените и бароните.

            502. Това казва той в първия си пролог. Когато нашият Господ вижда, че мъжът и жената са в грях и се обръщат към разкаяние, а сетне отиват и към омиването на изповедта, като в искрено покаяние плачат и въздишат от сърце, тогава Той простира над тях щедростта на Своята милост и величие. Ала щом види, че се отдават на злото и с всеки ден все повече постоянстват в греха си, то им въздава твърде жестоко възмездие, както откриваме в божествените страници на Светото Писание. Все пак злото не се намира само в игрите, смеха и забавленията; нито пък доброто е единствено в риданията и бедния живот, а е в сърцето на всекиго. И Бог, Който ясно вижда вътрешността на сърцата, ще въздаде всекиму награда според божествената присъда.

                503. Но тъй като не желая да дотягам на никого като се разпростирам върху пролога си, трябва да се върна към истинския предмет, заради който започнах да излагам тази работа; затова дано Бог ми заеме, според Своята воля, разум, сили и въздържание.

 

            ІІ. [Император Анри настъпва срещу краля на богрите[2] Бюрил]

 

504. Случи се тъй, казва Анри [дьо Валансиен], че на една Петдесетница[3] императорът беше в Константинопол, когато го застигнаха вести, че кумани и власи[4] са навлезли в земите му и че много притесняват неговите хора. Така че императорът накара бързо да съберат войската му; и когато тя се събра, заповяда всички да излязат [от града] след него; и те изпълниха неговата заповед. Сетне императорът направи така, че пристигна с войската си при Салембри[5]; заповяда на войската да се разположи на лагер и изчака там, докато се събраха всички или почти всички.

505. Тогава императорът тръгна от Салембри и язди все напред срещу куманите и власите; и войската яздеше все напред ден след ден. Какво да ви разправям? [Императорът] напредваше, докато стигна при Андренопл и щом се събраха всичките му хора, настаниха се там. Тогава се посъветваха и решиха да продължат към Влахия, за да получат помощта и силите на един високопоставен мъж, наречен Есклас, който бе във война с Бюрил (с когото бяха първи братовчеди), защото Бюрил беше отнел негови земи с предателство. И ако успееха да получат помощта [на Есклас], щяха напълно безопасно [за самите себе си] да нападнат Бюрил.

506. Тогава императорът заповяда войската да язди [напред], защото имаше голямо желание да открие своя враг Бюрил; тъй като Йоанис, чичото на Бурил, бе убил брат му, император Бодуен, а това бе голямо нещастие за хората от Фландрия и Ено. Какво да ви кажа още? Императорът стигна до Берюа; тук пренощуваха веднъж и когато на другия ден слънцето се вдигна, Бюрил ги наближи подло и ги нападна. А от всички наши хора тогава въоръжени бяха само ариергардът и авангардът.

507. Който е бил там, можеше да ги види как упорито стрелят и се сражават едни срещу други. И понеже нашите хора още не бяха подредени, не беше чудно, че се изтощаваха повече. Защото дори всички от Романия да бяха [събрани там] срещу Бурил и неговите [хора], и дори да им бяха дошли на помощ всички от Фландрия, Франция и Нормандия, пак нямаше да могат да спечелят, ако сам Бог не им бе помогнал.

 

ІІІ. [Как императорът спасява Лиенар]

 

508. Един рицар от Елем, наречен Лиенар, твърде храбър и с голяма сила, видя гордостта и суетата [на власите и куманите] и се нажали, задето те така жестоко стреляха по нашите хора. Изостави всеки страх и се хвърли помежду им с меч в ръка. Ала тъй като нападна без заповед, благоразумните мъже от войската казаха, че е извършил лудост и че никой не трябва да го оплаква, ако му се случи нещастие. Какво да ви разправям? Никой не го последва; и той щеше да бъде задържан и пленен, ако не бе императорът; ала поради голямото благородство и голямата храброст на сърцето си, той сам се зае със спасяването на своя човек.

509. Когато видя, че Лиенар няма да избегне смъртта или пленничеството, императорът се качи на коня си Моро, пришпори го и се насочи към един влах. И щом го наближи, така го удари с копието си от едната страна, че желязото се показа от другата. А онзи, като не можеше да понесе удара, падна безжизнен на земята. Моро беше ранен на две места.

510. И когато тези, които държаха Лиенар, видяха императора да идва, обзет от гняв и жажда за мъст, не го дочакаха, а му оставиха Лиенар и се разбягаха, едни в една посока, други в друга. Ала Лиенар беше ранен в ръката (не зная дали от стрела или меч). И императорът гневно му каза: “Лиенар, Лиенар! Да ми прости Бог, но който ще да ви смята за мъдър, аз ви смятам за глупак и добре знам, че самият аз ще бъда укоряван заради това, което направихте.”

511. Така, както чухте, Лиенар беше спасен от императора. Самият император също постъпи безразсъдно, защото тогава нямаше друга защита за тялото си освен гамбезон[6]; ала разпръсна всички власи, които нападна. И тъй като се боеше, че конят му може да бъде убит или ранен,  той се върна назад с бърз ход, а знаменцето на върха на копието в ръката му беше цялото в кръв. Изглежда голяма нужда бе имало да бъде пришпорван конят, защото кръв течеше от двете му страни и беше ранен на две места. Едва научили къде е бил императорът, хората от свитата му много се наскърбиха и разтревожиха. И за да ги утеши, той им каза да се успокоят.

512. И когато го видя, Пиер дьо Дуе отиде при него и му каза: “Господарю, господарю! Във вашето положение и с толкова много достойни мъже, които трябва да защитавате и водите, не бива така безумно да напускате хората си, както ги напуснахте сега. Защото, ако поради някакво злощастие ви убиеха или пленяха, нямаше ли да бъдем всички ние убити и опозорени? Да, да ми прости Бог! Тук ние нямаме друга крепост или знаме освен само Бог и вас. Позволете ми да ви кажа и още нещо, за да го знаете: ако друг път отново се хвърлите в подобна опасност (от което Бог да ви пази), ще ви върнем обратно всичко, което сме получили от вас[7].”

513. А когато чу как Пиер дьо Дуе за своя чест го укорява, императорът твърде любезно му отвърна: “Разбира се, Пиер, знам, че отидох твърде неразумно и ви моля да ми простите, а друг път ще се пазя. Но ме принуди Лиенар, който се хвърли съвсем безразсъдно и вече му наговорих укори и го засрамих повече, отколкото трябваше. Ала ако се бях удържал, това щеше да е голямо нещастие за нас. Защото е непоправима загуба да се лишим от храбрец като него и това щеше много да ни навреди. Но върнете се в своя отряд и да оставим сега власите, а да идем към Финепопл.”

 

ІV. [Императорът пристига във Финепопл

      и заповядва да се търси продоволствие въпреки врага]

 

            514. След като императорът заповяда, никой не му противоречи. Тогава отидоха към Финепопл и бързо се настаниха. А когато шатрата на императора беше опъната, той веднага свали доспехите и сетне хапна малко сухари с вино. Така направиха и останалите (които имаха); които нямаха, трябваше да се утешат. Защото знайте добре, че в продължение на дванадесет дни не откриха нито пшеница, нито ечемик, нито вино, нито овес. И никой не трябва да се учудва, че нашите хора бяха тревожни, когато видяха през каква страна минават.

            515. Пиер дьо Дуе, Рение дьо Три, Ансо дьо Кайо и много други рицари излизаха около Финепопл, за да пазят фуражирите. Гледаха пред себе си; и забелязаха власите, които бяха готови да им навредят, стига да могат. И те              междувременно спряха нашите пред Финепопл и ги разделиха от стражите им.  Докато те бяха в това положение, при императора дойде вестоносец, който му каза бързо да се качи на коня си и да дойде на помощ на фуражирите, защото куманите и власите вече ги нападат.

            516. И щом го изслуша, императорът тутакси се въоръжи заедно с хората си; а после им каза да обмислят какви ще се покажат [в боя], всеки от своето място, и да не смятат, че Господ, Който ги е създал по Свое подобие и Свой образ, ги е забравил заради тази сбирщина [власите и куманите]. “Ако вложите, рече тогава, вярата и надеждата си изцяло в Него, не се бойте и недейте да се тревожите, че те ще издържат и един час срещу ви.”

            517. Какво да ви кажа? Императорът така им говори за нашия Господ, изрече такива хубави думи и така ги съветваше да бъдат смели, че нямаше никой, колкото и голям стахливец да бе, който тогава да не се изпълни с храброст и желание за подвизи, стига да му се падне случай. И императорът говори пред хората си и ги насърчаваше да се покажат добре, така че окуражи всички.

            518. Пиер дьо Дуе, Ансо дьо Кайо и Рение дьо Три бяха пред Финепопл, за да охраняват фуражирите, както вече чухте. А докато те събираха храни като хора, които наистина са в нужда, ето, власите и куманите се нахвърлиха върху тях; пратиха напред стрелците си с крясъци и вой и с толкова силен шум, че сякаш цялото поле трепереше от него.

            519. Денят беше хубав, а полето толкова равно, че нямаше нито ров, нито хълм, нито долчинка. И ако власите и куманите не се бяха отказали от сражение, струва ми се, че нашите нямаше да се откажат. Защото императорът беше въоръжен и яздеше червеникав кон, тъй като Моро, другият му кон, бе ранен, както вече чухте. Като яздеше и носеше оръжия и доспехи, каквито му подхождаха, наистина имаше вид на принц, който трябва да защитава и удържа земите си.

            520. “Сеньори, каза тогава на своите хора, сега добре виждате, че всеки трябва да бъде храбър и верен на мястото си. Нека всеки от нас бъде сокол, а враговете ни – нечистокръвни ястреби. Нека всеки намери смелост в себе си, защото от страха няма полза; и ще ги победим напълно. А ако имаме на своя страна по-малко хора от тях, то зад нас е Бог, Който ще ни помогне.”

            521. Тогава те тръгнаха и препуснаха срещу власите и куманите. И щом видяха орифламата[8] на императора, както и другите знаци, които бяха в отряда му, а и нашите, които бяха почти две хиляди, власите и куманите се обърнаха, без да извършат нещо повече в този момент; а нашите хора се оттеглиха назад, без да ги преследват. Все пак, ако не бяха толкова изтощени, те щяха с радост да се сражават. Ала онези се оттеглиха зад планината, а нашите се върнаха в лагера.

 

            V. [Кръстоносците се приготвят за битка с изповед;

                 императорът ги насърчава да се бият добре]

 

            522. Тази нощ установиха бойния си ред и решиха кой ще нападне пръв, ако се стигне до битка. Избраха Пиер дьо Брасийо и Никола дьо Майи: на тях повериха тази работа. Сетне един капелан от войската, наречен Филип започна да им възвестява словото на нашия Господ и каза:

            523. “Добри сеньори, които сте дошли тук в служба на нашия Господ, внимавайте, за Бога, страданията и усилията ви да не бъдат напразни. Събрали сте се тук в чужда страна и нямате замък или убежище, където да можете да се оттеглите в безопасност, а само щитове, мечове и коне, но най-напред Божията помощ, която ще ви бъде дадена, ако се изповядате според силите си. Защото изповедта с искрено разкаяние от сърце е омиване от всички грехове. И затова ви молим всеки да се изповяда според силите си.”

            524. Така капеланът Филип им възвести словото на нашия Господ. А когато дойде сутринта на следващия ден, войската се вдигна и се въоръжи. И капеланите, които бяха с войската, отслужиха месата на нашия Господ като почетоха Светия Дух, така че Бог да им даде чест и победа над техните врагове. След това доблестните мъже от войската се изповядаха, а после приеха тялото Господне колкото може по-благоговейно, всеки на своето си място. Сетне кръстът на нашето изкупление беше взет и поверен на капелана Филип, за да го носи той.

            525. След това бойните редици потеглиха в добър ред като всеки беше въоръжен и носеше доспехи, за да защитава себе си и да нападне друг, ако трябва. А беше точно нощта срещу свети Петър, първия ден на август[9]. Който е бил там, можеше да види знамена и щитове с различни гербове, а над всички императорския флаг и самия император, който заповядваше и разгръщаше [хората си] откъм едната страна. А Пиер дьо Брасийо правеше същото от другата страна заедно с Никола дьо Майи.

            526. Денят беше хубав и ясен, а полето бе толкова равно, че нямаше нито къде да се стъпи накриво, нито нещо друго, което да им пречи. И те не можеха дори да помислят, че може да останат повече без да се сражават, защото враговете им бяха съвсем близо до тях. А Бюрил, който беше с тях [с враговете], бе подредил войската си в редица. Тогава започнаха да се приближават едни към други, толкова, че се виждаха ясно. От всички страни шумът, грохотът и цвиленето на конете бяха така силни, че нямаше да може да се чуе и Божия гръмотевица.

            527. И император Анри отиде да говори на своите хора от редица в редица, и каза: “Сеньори, моля всички ви да бъдете братя помежду си; и ако за нещастие помежду ви има омраза или гняв, взаимно да си простите всичко. И не се страхувайте от нищо, а бъдете храбри и спокойни; защото днес ще ги победим, ако Бог го иска.” А те отговориха, че съветът му е приет, та за страх  вече нито говорят, нито мислят. Какво да ви кажа? Заради насърченията на добрия император Анри и понеже всеки се беше причестил и изповядал според силите си, всички бяха ревностни и желаеха да победят враговете си.

           

            VІ. [Настъпват срещу врага]

 

            528. И докато говореха така, маршалът на нашата войска погледна надолу към едно село и забеляза хората на Бурил да идват с крясъци и вой, като смятаха да нападнат нашите фуражири. Жофроа[10], който беше маршал на войската ни, прати вест на императора, че ще се бие с предателя Бюрил, който се бе провъзгласил за император против Бог и против разума[11], и препусна. И щом чу тази новина, императорът много я хареса; защото много искаше да влезе в бой.

            529. “Добри Господи Боже, каза той [императорът], позволете днес да успеем да отмъстим на власите и куманите, ако това Ви е угодно.” Тогава повика Пиер дьо Дуе и му каза, че напълно му се доверява, а нека той [Пиер] не се отдалечава заради Бог, а да стои само до него в това изпитание, за да пази тялото му. “Защото, каза той [императорът], се радвам много като виждам, че [враговете] ни чакат; тъй като, ако се бяха престорили, че бягат и Бюрил бе поискал да опожари страната след себе си, знайте, че нямаше да имам никаква надежда за завръщането ни; и всеки от нас щеше да бъде погубен само от глад и липса на храна.”

            530. Тогава повика Госо льо Моан, Никола дьо Беар, Гадул, Алар и не зная още колцина други и им каза: “Сеньори, внимавайте никой от вас да не напада без моя заповед. Добре виждате, че това не е детска игра или развлечение; а е толкова жестока и смъртоносна битка, че ако някой от нас хване друг, не мисля, че би го освободил и за хиляда безанта, вместо да го убие.” “Господарю, каза Пиер дьо Дуе, за какво говорите? Да вървим смело напред; и знайте, че ако смъртта не ме възпре, днес няма да ме надпреварите с коня си.”

            531. Когато императорът го чу, замълча и не каза нищо повече, а препусна към хората на Бюрил, с които много желаеше да се бие. Онази сутрин, заради хубавото време, птиците пееха ясно и радостно, всяка по свой начин. Затова Анри дьо Валансиен казва и твърди, че никога през живота си не е виждал друг толкова хубав ден.

           

           

VІІ. [Думите на маршала Жофроа и капелана]

            532. Защо да удължаваме [разказа]? Войските се доближаваха една до друга с голяма гордост и гняв. Сега нека Господ помогне на нашите, когато се хвърлят в атака. Ето го Бюрил с тридесет и три хиляди души, които е разделил в тридесет и шест отряда. И те носеха зелени копия с дълги остриета от Бохемия и идваха с голяма гордост като хора, които не зачитаха нашия император и могъществото му, а замисляха да заловят с ръцете си императора и всички, които бяха с него.

            533. А императорът накара своите хора да препуснат и им каза всеки да се държи доблестно; защото те добре виждаха, че нуждата е дошла. Тогава той заповяда да държат [червения кон] Баяр близо до него. След това завърза шлема си и накара да носят пред него императорското знаме. И тогава редиците се приближиха; а Пиер дьо Брасийо и Никола дьо Майи бяха в авангарда с маршала Жофроа и му казаха, че ще нападнат напред заедно с Милон льо Бребан, а след тях Гийом дьо Першоа и Лиенар дьо Елем; а императорът да е нащрек зад тези, които нападат.

            534. “За Бога, сеньори, каза Жофроа, внимавайте тази атака да бъде толкова добре и на място извършена, че нашите врагове да не се надсмиват и подиграват с нас. И онзи, който се прояви зле тук, наистина трябва да бъде лишен от славата на нашия Господ. За Бога, спомнете си древните храбреци, които са живели преди нас и за които още се разказва в историческите книги. И знайте, че който загине заради Бог в това изпитание, душата му ще иде с голяма слава в Рая; а който остане жив, ще бъде почитан през всички дни на живота си и споменаван с възхвала след смъртта.

            535. Ако вярваме твърдо в нашия Господ, бойното поле ще бъде наше. Какво от това, че имат повече хора от нас? Те не струват нищо. Това, което ги заблуждава днес, е, че вчера ни намериха малко уморени. Затова сега, сеньори, за Бога, да не ги чакаме те да ни нападнат първи. Защото от войната знам добре, че щом човек атакува своите врагове мощно и живо в началото, те стават по-лесни за надвиване и повече се изтощават. А който избяга от това изпитание, нека Бог го лиши от честта и славата.”

            536. Тогава те слязоха от походните коне и се качиха на бойните[12]. И ако оттук нататък зависи от хората на Бюрил, боят през този ден ще бъде страшен и свиреп, както ще можете да чуете. Тогава редиците се доближават от две страни,  препускат в добър ред и стигат толкова близо една до друга, че се виждат съвсем ясно [помежду си]. Денят беше хубав, както чухте, и власите засвириха с тръбите си; а капеланът Филип, който държеше в ръката си кръста на нашето изкупление, започна да проповядва и каза:

            537. “Сеньори, за Бога, бъдете сами смели и имайте вяра в нашия Господ, Който за нас понесе мъчения и страдания и претърпя мъченичество заради греха на Адам и Ева – късчето от ябълката, което те отхапаха и поради което ние всички отиваме в мъките на мрачния ад; а тъкмо със смъртта на Иисус Христос бяхме изкупени. И който загине тук за Него, ще иде пред Него в лоното на свети Авраам.

            538. Всички тези хора, които виждате тук, не вярват нито в Бог, нито в Неговото могъщество; а вие, които сте християни и до един доблестни мъже, ако е угодно Богу, и които сте се събрали тук от различни страни по заповед на папата, всички сте изповядани и очистени от всички грехове и всяко зло. Вие сте зърното, а ето я там плявата. И, за Бога, гледайте в изпитанието всеки от вас да струва колкото кастелан и сърцето на всекиго да е по-голямо от шлем. За какво ви говоря? Заповядвам на всички ви като покаяние да се хвърлите срещу враговете на Иисус Христос; и в Божието име ви опрощавам всички грехове, които сте извършили до настоящия миг.”

           

            VІІІ. [Победа над Бюрил]

 

            539. Когато капеланът привърши своята проповед и показа кръста, на който нашият Господ бе приел смърт и страдание, за да изкупи своя беден народ, всички, които по заповед трябваше да се хвърлят напред, като виждаха времето и мястото, по реда си и със сведени копия пришпорваха конете и викаха “Светия гроб!” с голямо смирение. И се сблъскаха с власите и куманите, и всеки повали своя [противник] с голяма ярост. И знайте, че от този сблъсък имаше мнозина убити и ранени. А за всеки паднал вече беше невъзможно да се изправи; защото щом първите събореха някого, идваха следващите и го убиваха.

            540. И щом разбраха, че битката се обръща срещу тях толкова жестоко и смъртоносно, власите и куманите побягнаха без да чакат повече, и се разпръснаха едни насам, други натам, както чучулиги пред ястреби. А другите подредени отряди също се хвърлиха [в боя], както и Никола дьо Майи и Пиер дьо Брасийо. И те препуснаха към отряда на Бюрил, който имаше хиляда и шестстотин души в свитата си; нашите там бяха само двадесет и пет, но все пак нападнаха хиляда и шестстотинте. Жофроа и Милон льо Бребан се втурнаха с отрядите си.

            541. Какво да ви разправям? Те побягнаха, а нашите ги убиваха в бягството им. И за да стигнат по-скоро на сигурно място, всеки [от куманите и власите] хвърляше оръжията, които носеше. А императорът препускаше напред, богато въоръжен, както му подобаваше; за да го разпознават, беше сложил надризница от ален сатен на малки златни кръстчета; подобен беше и шлемът на главата му. Какво да приказваме? Напразно би било да се търси по-хубав рицар от него, нито по-добре подготвен за война, когато беше яхнал Баяр и караше да носят орифламата му пред него, с малките гербове, за които чухте.

            542. Придружителите му яздеха около него, пълни с пламенно желание да нападнат; и като пришпорваха [конете си], следваха тези, дето бързаха напред и залавяха [пленници]. Напразен би бил укорът към някого от тях; защото всички бяха храбри мъже и всеки вършеше каквото и другите. Тези, на които той [императорът] заповяда, препуснаха първи, а другите ги пазеха, както и трябваше. Тази битка стана при Финепопл в един четвъртък. И тогава нашите много се нуждаеха от помощта, която нашият Господ им оказа; защото знайте, че нямаха хранителни припаси и за половин ден. 
            

Категория: Технологии
Прочетен: 3273 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 08.11.2007 00:59

Б л а ж е н а т а     з е м я

 

Аз неведнъж съм слушал / за оня край прекрасен,

дето се простира / там някъде на изток.

Навсякъде го знаят / из Средната земя.

Страна далечна туй е, / за люде недостъпна,

затворена за живи, / а за мъже-злотворци                        5

по волята на Бога / навеки запретена.

Брегът назад отстъпва / във заливи богати,

що ги гали повей / пречист от небесата.

И дивно сътворен е / тоз остров непристъпен

от гордия и вечен / Всевишен Бог-създател.                    10

А там под свода ясен / пред духове блажени

разтварят се безбройни / двери благодатни.

И небесата гледат / прекрасни равнини,

гори зелени също: / ни сняг, ни дъжд  там има,

и нито дъх смразяващ, / ни лятна жар жестока;   15

там нивга град не пада, / страната лед не хваща,

и суша смърт не носи, / и вятър с нож не реже.

И зной и пек там няма, / и нито зимни хали

тоз край свирепо мъчат. / Че там покой е вечен,

във чистата и светла / на радости обител.                        20

Там всеки злак във цвят е; / усои няма тесни

и урви страховити; / и остри скални зъби

небето там не ръфат / тъй, както тук при нас е.

Там хребети, чукари / и пещери дълбоки,

и ридове безплодни / страната не грозят;                         25

и пропасти там няма. / А равнина прекрасна

под облаци лежи, / потънала във цвят.

И мъдреци разказват / във писаните книги

със думи необорни, / че тая област светла

високо над света ни  / издига вечна твърд                       30

с дванайсет цели мери / над планините земни.

 

Върховете остават / под острова тих.

До свода висок / той стига звездите.

Слънце се спуска / между дървесата

във горите гъсти, / с плодове богати.                                35

Цветове блестят, /  листа зеленеят;

по воля Господня /те нивга не падат.

И зиме, и лете, / в леса са обилни

плодове чудесни / Никога не вехне

лист под небосклона. / Огън довека                                  40

не ще там да пламне, / чак дорде светът

към промяна тръгне. / Когато Потопът

земята удави / с порои жестоки,

той всичко заля, / но тоз остров чуден

пожалиха вълните; / водите не нахлуха.               45

Свирепият прилив / изобщо не стигна

щастливия край, / че Божия милост

брега там закриля / чак дотогава –

когато отвори / Господният Съд

гробове човешки.                                                     50 a

И във тази страна                50 b

няма мъст и ненавист, / нито завист и злоба,

нито старост и смърт, / ни тъга и несрета,

нито напасти много, / нито грях и раздор,

нито мъка несносна, / нито скръб безутешна,

нито глад всекидневен, / нито бедност беззъба, 55

нито жал и сълзи, / нито рани без лек,

ни жестокост и лудост. / Там и снежните вихри

не налитат свирепо, / нито хапе студът

с вледенените зъби / изтерзаните люде.

Ни слана, нито мраз / не попарват тревите,                     60

нито суша гори ги, / ни порои ги влачат,

нито вятър ги вдига. / Там водите струят

на потоци искрящи / и спокойно се леят.

Брегове си опират / във горите зелени,

величаво текат / край леса неумиращ.                   65

И веднъж всеки месец / от извор подземен

по-мощно избликва / прохладната влага,

водите прозрачни; / Господня повеля!

Дванадесет пъти / в годината там

страната прочута / добре напояват                                    70

реките й бистри; /горите пресичат.

 

Есен там не познават / дървесата красиви

под свещения свод / на небето огромно.

Плодове по земята / отвисоко не падат.

Все на клоните те, / скъпоценности същи,

тегнат; бреме достойно / за чудесни дървета.                  75

Сладък, зрял и красив е / тоз товар благороден.

И го винаги има, / за наслада и радост.

Сред полята там още / и лес по-прославен,

зелен и прекрасен, / Господ-Бог засадил е:

гора несравнима / и вечно цъфтяща,                                 80

потънала в чудни / зракове небесни.

Свят дъх я обвива. Туй царство блажено

обгръща го милост; / чак докрай ще го има –

Господ дордето / света не разбие.

 

Преведе по новоанглийския вариант на Дъглас Килингс

на староанглийския анонимен оригинал:

Манол Глишев

-----------------------------------------------------------------

Б. пр. “Блажената земя” е първата, най-прочута и често отделно публикувана част от поемата “Фениксът”, включена в Екситърската книга (Ex. B., 55b-56a). Блажената земя е родина на чистата птица феникс. В поемата има много отгласи от латинската християнска поема на Лактанций “De ave Phoenice” (ІV в.). Това е може би единственият пример в старата англосаксонска литература за идиличен пейзаж. Обикновено природните картини в англосаксонската традиция са мрачни и изобразяват враждебна среда. Дори и тук авторът е наблегнал на негативното изброяване на всички ужаси, които липсват в Блажената земя, защото те са по-привичен материал.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 724 Коментари: 0 Гласове: 0

“Удивителен народ. Яка им е жилката, като ги гледам.”

С този текст нямаме за цел да дописваме Иван Хаджийски. Към неговата „Оптимистична теория” няма какво да се добави. Още повече, че след току-що отминалия изборен кръг като че ли няма кой знае какви основания за оптимизъм относно здравия разум на нацията. Но в края на краищата би било крайно жалко да се вторачваме единствено в днешния ден. А тази наша нация би трябвало да е нещо повече от сбора на българските граждани. Ако я мислим като живата среда, в която се проявяват най-добрите и най-лошите нейни синове и дъщери, можем да си позволим да говорим по един донякъде абстрактен начин за една или друга черта на събирателния български характер. Нека ни бъде позволено да поразсъждаваме над любопитството като двигател на обществото ни. Трябва ли да се спираме на това, че подобен поглед е повече от нужен в настоящите дни на едва ли не престъпна гражданска инертност?

Има нещо изключително в начина, по който се проявява любопитството на българина. Изглежда фалшиво и надуто на фона на заобикалящото ни скудоумие, но все пак си остава вярно, че когато е любопитен, нашенецът е способен да сдъвче и дори понякога да смели направо невероятни количества информация. Малобройната порода на гладните и жадни за знание (а понякога и за правда) не е изчезнала от страната ни и дори вероятно България е от последните места в света, където идеалът за един постижим енциклопедизъм се запазва зад израза “обща култура”. Подобна разговорна фраза отдавна е загубила смисъл в много от свръхспециализиращите се общества. Така че за българите посмаленото, но не и унищожено значение на „общата култура” е своего рода рядък, екзотичен капитал, който е трудно, но не и невъзможно да бъде впрегнат в полезно действие.
Самият ни ежедневен език свидетелства за политически некоректното (в добрия смисъл) и твърде категорично схващане на “културността”. Така и до днес разграничаваме по-лесно с “културен” и “некултурен” отколкото с “познат” и “непознат”. Обичайно мнение, което може да се чуе от устата на много здравомислещи българи е, че културата е една за всички, независимо от раса, вяра и език, а различията идват в различната степен на усвояването й. „Мултикултурността” на все по-малкия днешен свят все още не е осъзната изцяло у нас. “Култура” за определен джинс българи е всичко “смислено”, присъщо на “здравия разум”, на интелигентното любопитство и, най-общо казано, на усета към живота. Обратно, “некултурно” е всичко, което изглежда неестествено на вече споменатия леко архаизиращ “здрав разум”. Нетрадиционните пътища за (себе)познание, отдадеността на някакъв необикновен модус вивенди подлежат на внимателно оглеждане и недоверчива преценка от страна на конвенционално любопитстващия, но и винаги здравословно скептичен и консервативен тукашен интелект.
В известен смисъл, това, което можем да наречем “българска любознателност”, принадлежи по-скоо на деветнайсетия и двайсетия век отколкото на годините от ‘00 до ‘06. Притежателите на това качество обичат да научават (и да колекционират) обеми от факти, по възможност придружавани от цифри. Така в село Странско, Чирпанско може да бъде срещнат възрастен мъж, отлично запознат с биографията и творчеството на не особено популярния поет Кирил Христов. Това е единственият носител на “българската любознателност” в селото, но пък ерудицията му, изградила се бавно около интереса му към споменатия поет, стои вън от съмнение. Знанията на стария селянин започват от Христов, но, за да изгради за себе си среда, в която да постави автора, той е решил, че трябва да научи много за българската литература приблизително от Съединението до 1956 г. Друг може да се интересува от астрономия или нумизматика. Винаги става дума за силен и искрен интерес към не особено интересен за широка публика, но сам по себе си вълнуващ и предизвикателен дял на познанието. Този интерес не може да бъде наречен просто хоби, защото рядко води до срещи със съмишленици или до някаква форма на клубен живот. А и в редица случаи с по-възрастни “любопитници”, този интерес прераства в редовни посещения на обществените библиотеки, където понякога тихо се получават сериозни изследователски резултати. Неизменна черта на истински любопитния българин е проникновеното, безкористно (тоест незаплатено) навлизане в предпочитаната проблематика, придружено с донякъде противоречащи си самоусещания. От една стана, любопитният ясно съзнава, че не е професионалист, а само талантлив и трудолюбив дилетант. От друга, той не робува на авторитети и винаги е готов да влезе в остра полемика дори с признавани и от самия него познавачи в съответната материя. Може би тук се крие raison d’e^tre на поговорката, че в България от политика, история, коли и футбол разбират всички. По подобен начин в Калмикия всички разбират от шахмат. Може би си струва да се помисли върху особените самоуверености и “националните спортове” на различните народи.
В известен смисъл любопитният българин сякаш е излязъл направо от Възраждането: често е самоук и склонен да разсъждава смело и да конструира тезиси по много въпроси, въоръжен само с куп голи факти и бръснача на Окам.
Като истинско всеядно животно, любопитният българин предпочита не да подбира, а да трупа информация. Вярното и невярното, истината и недоразумението се класифицират само в собствения разсъдък. Така любопитният крачи през любимите си теми (нека повторим, че не става дума за хоби, а за неудържимо желание за самоизграждане) като англичанин с корков шлем и мачете през джунглите на необятната Британска империя на знанието. Този възторжен пионерски дилетантизъм поднася както блестящи резултати, дължащи се на интуицията на изключителни умове, така и ужасни провали, предизвикани от предоверяването на недостоверни податки и липсата на работен метод. От положителната страна на неравенството тук можем да споменем така и ненаписания, но замислен с величествен размах роман за княз Владимир-Расате на Йордан Вълчев или страдащата от известна алогичност, но все пак изключително внушителна книга на Димитър Съсълов “Пътят на България”. А от отрицателната ще се наредят безброй неуспешни и неубедителни съчинения от рода на творбите на Стоян Шангов или “Едип Тиранинът” на Орлин Стефанов, където дилетантството е задушило всеки благороден порив на здравия разсъдък.
Нека кажем, че тази характерна национална особеност (която като всички сериозни национални черти се проявява у едно живо, мислещо и горящо малцинство), това дръзко интелектуално любопитство има своята приемственост поне от епохата на Възраждането до днес. Признаците му могат лесно да се проследят от първите смели опити за превод на български на класически текстове, макар и не от оригиналните езици, през бума на българското икономическо чудо от средата на ХІХ в. докъм Балканските войни. То може да бъде разпознато и в Антологиите на розата на Гео Милев, и в личните записки на изключителни свидетели за своето смутно време като художника Иван Пенков и писателя Борис Делчев. А за да не остане място за мрачния въпрос дали пък по пътя към нашето днес това любопитство не се е загубило, не бива да пропускаме “Нова книга за българския народ” на Никола Георгиев с нейния ловък и безпощаден аналитичен заряд.
Любопитството погуби котката, казва една стара поговорка, но все пак котката на българския герб е лъв… Което нямаме право да забравяме.

 


Следва същият мой текст, преведен на руски с няколко малки грешчици (при това без мое знание). Случайно го открих, ровейки си из Гугъл.

Любознательность по-болгарски 
«Удивительный народ. Крепкий у них корень, как я погляжу».

Я не собираюсь дописывать Ивана Хаджийского. К его «Оптимистической теории болгарского народа» прибавить нечего. Тем более, что после только что прошедшего тура выборов вроде бы не осталось повода для оптимистических заблуждений насчет здорового разума нации. Но в конце концов было бы очень жаль замыкаться только во дне сегодняшнем. Нашей нации надо бы быть чем-то большим, нежели просто суммой граждан Болгарии. Если мы считаем народ живой средой, в которой проявляют себя как лучшие, так и худшие его сыны и дочери, то можем себе позволить говорить, в некотором очень абстрактном смысле, о тех или иных чертах собирательного болгарского характера. Позволим себе порассуждать о любопытстве как о двигателе нашего общества. Надо ли говорить, что такой взгляд более чем нужен в наше время, эпоху едва ли не преступной гражданской инертности?

Болгарское любопытство проявляется исключительным способом. Оно выглядит фальшиво и напыщенно на фоне окружающего нас скудоумия. Но тем не менее это правда, что наш человек может пережевать и даже в некоторых случаях переварить прямо-таки невероятное количество информации. В нашей стране не перевелась малочисленная порода алчущих и чающих знания (а иногда и правды). Вероятно даже, что Болгария – одно из последних мест в мире, где постижимый идеал энциклопедической образованности не потерялся за понятием «общая культура». Это разговорное сочетание слов давно потеряла свой смысл во многих чересчур развитых обществах. А для болгар съежившееся, но тем не менее не уничтоженное значение «общей культуры» -- своего рода редкий, экзотический капитал, который трудно, но не невозможно поставить на службу пользе.

Даже сам наш бытовой язык свидетельствует о политически некорректном (в хорошем смысле) и очень категоричном понимании «культурности». Нам до сих пор проще различать людей по принципу «культурный» -- «некультурный», нежели по принципу «наш» -- «не наш». Культура одна на всех, независимо от расы, веры и языка, а различия происходят от того, что ее в различной степени усваивают, -- это обыденное мнение, которое можно услышать из уст многих здравомыслящих болгар. «Мультикультурность» сегодняшнего, все более сужающегося мира все еще не осознана у нас полностью. «Культура» для болгар определенного пошиба – это все «осмысленное», присущее «здоровому рассудку», интеллигентному любопытству и, самыми общими словами, ощущению жизни. Напротив, «некультурно» все, что кажется неестественным уже упомянутому слегка устаревшему «здоровому рассудку». Нетрадиционные пути (само)познания, отдачи какому-то необыкновенному модус вивенди, местный интеллект, условно любопытный, но при этом консервативный и исполненный здорового скепсиса, подвергает внимательному рассмотрению и недоверчивой оценке. В известном смысле то, что мы можем назвать «болгарской любознательностью», принадлежит скорее девятнадцатому и двадцатому веку, нежели первым шести годам века двадцать первого. Обладающие этим качеством любят узнавать (и коллекционировать) огромные объемы фактов, по возможности сопровождаемых цифрами. Так, в селе Странско или Чирпанско можно повстречаться с пожилым человеком, который будет отлично разбираться в биографии не особенно популярного поэта Кирила Христова. Это будет единственный носитель «болгарской любознательности» на все село, но тем не менее его эрудиция, постепенно выстраивающаяся вокруг его интереса к названному поэту, не подлежит сомнению. Знания старого крестьянина начинаются с Христова, но, чтобы выстроить себе среду, в которую впишется этот автор, он решает, что надо узнать как можно больше о болгарской литературе приблизительно от Воссоединения с Восточной Румелией в 1885 г. до Апрельского пленума Болгарской коммунистической партии 1956 г. Другой может интересоваться астрономией или нумизматикой. В любом случае речь идет о сильном и искреннем интересе к не особенно привлекательному для широкой публики, но самому по себе волнующему и провоцирующему предмету познания. Этот интерес не назовешь просто хобби, потому что он редко выливается во встречи с единомышленниками или какие-то формы клубной жизни. А в ряде случаев у более или менее пожилых «любопытных» этот интерес перерастает в регулярные посещения общественных библиотек, где иногда удается проводить серьезные исследования. Неизменная черта по-настоящему любопытных болгар – проникновенное, бескорыстное (то есть неоплачиваемое) погружение в предпочитаемую проблематику, сопровождаемое порой противоречивыми самоощущениями. С одной стороны, любопытствующий ясно осознает, что он не профессионал, а лишь талантливый и трудолюбивый дилетант. С другой стороны, он не заискивает перед авторитетами и всегда готов ввязаться в острую полемику даже с тем, кого он сам признает знатоком в соответствующей области. Может быть, тут кроется raison d etre поговорки, что в Болгарии в политике, истории, машинах и футболе разбираются все. Так же, как в Калмыкии все разбираются в шахматах. Может быть, стоит поразмышлять об особых «самоуверенностях» и «национальных спортах» различных народов.

В известном смысле любопытные болгары словно пришли прямо из времен Возрождения: они часто самоучки и склонны рассуждать смело и конструировать тезисы по многим вопросам, будучи вооружены только голыми фактами и бритвой Оккама. Как настоящее всеядное животное, любопытный болгарин предпочитает не выбирать, а накапливать информацию. Лишь его собственный рассудок отделяет верное от неверного, истину от недоразумения. И так любопытный пробирается по своим любимым темам (повторим, что речь идет не о хобби, а о неудержимом желании построения себя), как англичанин в пробковом шлеме и с мачете в руке по джунглям необъятной Британской империи знания. Этот восторженный дилетантизм первооткрывателей приводит как к блестящим результатам, порожденным интуицией незаурядных умов, так и к ужасным провалам, вызванным чрезмерным доверием к недостоверным предположениям и отсутствием методики работы. У такого противоречия есть положительная сторона – например, так и не написанный, но задуманный с величественным размахом роман Йордана Вълчева о князе Владимире-Расате или страдающая известной алогичностью, но все же исключительно внушительная книгу Димитра Сысылова «Путь Болгарии». А с отрицательной стороны выстроятся бесчисленные неуспешные и неубедительные сочинения вроде произведений Стояна Шангова или «Эдипа Царя» Орлина Стефанова, в которых дилетанство задушило все благородные порывы здравого рассудка.

Надо сказать, что эта характерная особенность (которая, как все серьезные национальные черты, проявляется у живого, мыслящего и горячего меньшинства), это дерзкое интеллектуальное любопытство прослеживается от эпохи Возрождения по крайней мере до наших дней. Его признаки можно заметить в первых смелых попытках перевода на болгарский классических текстов, пусть и не с языков оригинала, потом – в буме болгарского экономического чуда, длившемся с середины XIX века до Балканских войн 1912 – 1913 гг. Его можно ощутить и в «Антологии розы» Гео Милева, и в дневниковых записях таких выдающихся свидетелей своего смутного времени, как художник Иван Пенков и писатель Борис Делчев. А чтобы не возникало мрачных вопросов, не потерялось ли это любопытство по дороге к нашему сегодня, не пройдем мимо «Новой книги о болгарском народе» Николы Георгиева с ее ловким и беспощадным аналитическим зарядом. От любопытства кошки дохнут, говорит старая поговорка, но все же кошка на болгарском гербе – это лев. И мы не имеем права об этом забывать.    

Перевод с болгарского:

 

Раевская Мария Александровна

 

 

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1383 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 13.04.2007 19:35

Тук най-често ще публикувам мои собствени текстове, преводи на статии и оригинални извори, както и изследвания на хора, които ми дадат съгласието си за това, посветени на Скандинавия, Германия, западнофранксите територии, Англия и англосаксонските кралства от епохата между VІ и Х в. Раннсредновековната история на Западна Европа ми е любимо хоби, което се старая да превърна и в реално знание. 

Нищо не ме спира обаче да пускам и статии на всякакви извънисторически теми.

Хайде няколко общи думи за Англия и англичаните от епохата.

В началото на пети век римската администрация и войски се изтеглят от Британия. Бившите диоцези Горна и Долна Британия са оставени на местните келтски жители, които трябва сами да се погрижат за отбраната на земите си от настъпващите варвари. От планините на Каледония се спускат дивите пикти, а през Северно море от бреговете на Фризия, Германия и Дания зачестяват набезите на фризи, сакси, юти и англи. Повърхностно романизираните брити не успяват да създадат своя единна политическа и военна организация, така че за няколко десетилетия (до началото на следващото столетие) са изтласкани във възвишенията на Камбрия, днешен Уелс. Част от британските племена напускат Острова, пресичат Ламанша и се установяват в Ареморика в Галия,днешната френска област Бретан. 

По-голямата част от южна Британия е заселена от германските нашественици - англите заемат териториите северно от Темза до земите на пиктите; саксите се настаняват в земите южно от Темза. В най-югозападните части на страната на полуостров Корнуол (западно от днешното графство Девън) известно време се запазват британски селища. Югоизточната област Кент е завладяна от ютите. Фризи живеят разпръснато между останалите свои германски сродници.

В пети и по-голямата част от шести век англо-саксите все още са езичници и почитат старите нордически богове (Один, на староанглийски Уоден, Тор, на ст. англ. Тунор и пр.). Техните уелски противници вече са християни, а в Каледония (бъдеща Шотландия) ирландски проповедници за първи път проникват сред племената на скоти и пикти.

Въздушни снимки показват, че наред с новото "квадратно" ограждане и обособяване на поземлените парцели, въведено от англо-саксите, на много места са запазени и "ивичести" парцели, вероятно останали обработвани от брити под властта на новите господари. Изтеглянето на римляните и саксонското нашествие водят до упадък на градския живот в Британия. Голямата Лондонска базилика е изоставена и рухва, много селища са изоставени, а други се смаляват или дори се изместват извън пределите на някогашната градска черта.

Ютите и фризите се обособяват в кралство Кент с център Кентърбъри. Западно от тях се образува нетрайното кралство на южните сакси (Съсекс) и една от най-значителните ранни политически формации: кралството на западните сакси (Уесекс) с център Уинчестър.

Северно от Темза около Лондон се оформя малкото кралство на източните сакси (Есекс). На север покрай брега на Северно море лежи кралството на източните англи (Източна Англия в научната литература). Между източна Англия и предпланините на Уелс се простират обширните централноаглийски гори, в които се образува кралство Мерсия, наречено още Кралство на атглите на юг от р. Хъмбър. Мерсия се дели на няколко малки владения. Северно от р. Хъмбър се намират земите на Нортумбрия (дн. Нортъмбърланд) или Кралството на северните англи. То неколкократно се разделя на по-малките кралства Йорк и Дейра, но отново се обединява. Отвъд Нортумбрия следват първите кралства на скотите: Лотиан и Стратклайд. 

Бритите в Уелс образуват няколко неголеми планински владения: кралствата Поуис, Гуинед, Гуент и Дъфед. 

По-значителните англосаксонски владения: Уесекс, Съсекс, Кент, Есекс, Източна Англия, Мерсия и Нортумбрия образуват т. нар. англосаксонска Хептархия или "Седмовластие". Уелските хронисти като Гилдас и Нений наричат процеса на англосаксонското нашествие и заселване на Острова Adventus Saxonum (лат.) 

Владетел, успял да наложи властта си над всички останали англосаксонски крале, получавал титлата "бретуалда", тоест Повелител на Британия. Такива владетели са едва няколко от многобройните крале и принцове в ранната английска история.

Разликите в диалектите и културата на англи, сакси и юти бързо се заличават в периода след настаняването им в Британия. "Англи" и "сакси" стават синоними и се употребяват без разлика за жителите както на Нортумбрия, така и на Уесекс или Източна Англия. Келтските извори от Шотландия, Ирландия и Уелс говорят само за "сакси", а в житието на император Карл Велики от средата на ІХ в. франкският автор Айнхард нарича англосаксонците "британци от саксонска народност". След покръстването на англосаксите Беда Достопочтени пише "Църковна история на английския народ". Очевидно на племенните различия помежду им не се е придавало голямо значение. 

В 597 г. в Кент пристигат пратеници на римския папа Григорий. Начело на пратеничеството е монахът Августин, който успява да убеди крал Етелберт Кентски да приеме християнството. По това време Етелберт е бретуалда и влиянието му допринася за бързото разпространение на новата вяра сред англосаксите. Самият той може би е убеден без особени трудности, тъй като е женен за франкска принцеса, а франките са християни още от 511 г. За разлика от други германски народи като готите, бургундите и вандалите, англосаксите и франките приемат ортодоксалното римско изповедание, а не арианската ерес. От началото на седми век ентърбъри става център на английската църква и започва конфликта на латинските проповедници с уелските християни. Водени от омразата си към нашественика, уелсците отричат на англосаксите "правото на достъп" до Небесното царство и смятат опитите за покръстване на своите врагове за тежък грях. Така след християнизацията на Уесекс и Кент борбата между германи и келти в Британия придобива и религиозно значение. 
Кралствата Мерсия и Нортумбрия първоначално застават срещу новата вяра, но към началото на осми век цяла Англия вече е християнска. Оттогава датиа и началото на превъзходството на Дал Риада в Каледония - кралството на скотите, което в Х в. ще овлаедее цялата страна и ще постави началото на средновековна Шотландия.

VІІ и VІІІ в. са времето на първия голям разцвет на англосаксонската култура. Няколко разкошни кралски погребения (най-известното е това от Сътън Ху, извадено на бял свят през 1938 г.) и появата на първите големи манастири и разкошни ръкописи, както и дарствени грамоти на латински език, сборници със закони (на староанглийски) и най-вече англосаксонската поезия от тези столетия показват, че въпреки политическата раздробеност, англи и сакси са не по-малко съзидателни от кой да е друг европейски народ в онази епоха. 

Запазени са стихотворни гатанки (по-точно алегорични загадки), елегии и няколко епически фрагмента. От последните цялостна е само поемата "Беоулф", която преведох на български език от оригинала икоято имам намерение да издам в най-скоро време. Това е изключителен текст, в който на висок поетичен език са разказани събития от митологията и историята на англосакси, фризи и юти от периода преди заселването им в Британия. Поемата се състои от 3182 стиха. Нито в нея, нито другаде в англосаксонското поетично наследство е употребена рима(или пък ритмувана стъпка, така, както би я усетило българско ухо - липсват ямби, хореи и т. н.). Звуковоопределеният похват тук е алитерацията - съзвучие между съгласни, групи съгласни или гласни в два или повече стиха, н в началото, а не в рая на стиха или думата. Алитерацията е почти непредаваема на български. Пример за българска алитерация може би е стихът:

"Гарванът грачи грозно, зловещо."

В края на осми век започва епохата на викингските нашествия. Родствените на англосаксите народи на Норвегия, Дания и Швеция всяко лято организират въоръжени морски експедиции около бреговете на почти цяла Европа, пиратстват, грабят и нерядко се заселват в особено примамливите земи. Шведите обикновено поемат по Austrweg - Източния път към Финландия, Новгород и Прусия, докато датчани и норвежци се нахвърлят върху саксонските брегове в Германия, франкските владения покрай Ламанша и Бискайския залив и, разбира се, Британските острови. В 874 г. норвежки моряци откриват и заселват Исландия. След тях експедициите в далечния запад продължават до Гренландия и може би дори до полуостров Лабрадор в Северна Америка. Датчани и норвежци също така унищожават или завладяват много селища по крайбрежието на Ирландия и Англия. Датски и норвежки принцове управляват Корк и Дъблин на Зеления остров, както и малкия остров Ман в Ирландско море. Архипелазите Оркни, Шетланд и Ферьор северно от Шотландия също стават норвежки и датски владения. Хебридските острови между Ълсър и Стрътклайд имат същата съдба. От тези бази викингите (vikingar - "заливни" или "морски хора" на староскандинавски) безпрепятствено нападат богатите английски кралства, поробват част от населението, избиват въоръжените отряди на местното население и слагат ръка на големи количества добитък, скъпоценности и благородни метали, най-вече сребро. 

В средата на девети век датски пирати вече са завладели кралствата Нортумбрия и Източна Англия и управляват в Йорк. В части от Нортумбрия и западна Мерсия са се настанили норвежци. Всички те са езичници и голяма част от манастирите в завладяните от тях земи са унищожени до основи.  Едва когато по-голямата част от Англия пада под властта на викингите, уесекският крал Алфред (наречен Алфред Велики)успява да организира донякъде успешна съпротива срещу тях. Той и наследниците му Едуард, Етелстан и Едмънд водят редица сражения срещу датчани, норвежци, уелсци и скоти и в крайна сметка успяват да освободят по-голямата част от Англия от нашествениците. Така, в пламъците на войната, е изковано единството на англосаксите и е създадено единното кралство Англия (нач. на Х в.). Нортумбрия известно време остана самостоятелно ярлство начело със скандинавски владетел, а в Източна Англия се оформя зоната "Дейнлоу", тоест автономна територия, в която действат датски закони и обичаи. старите малки кралства се превръщат в провинции, разделени на "шайъри" или графства. Провинциите се управляват обикновено от високопоставени английски ърлове или датски ярлове (ърл или ярл е висока титла, приблизително съответстваща на латинската дук или германската херцог). По-малките графства попадат под контрола на кралски шерифи или на местни родови старейшини (еалдормани). Започва период на въстановяване на страната от нашествията. От десети и началото на единайсети век датира мнозинството дапазени англосъксонски ръкописи, сред които са Екситърската и Верчелската книга, където се съдържат поне осемдесет на сто от оцелелите староанглийски стихове. става дума за анонимна поезия, силно повлияна както от християнската религия, така и от старинното езическо наследство на англите. 
По време на управлението на Алфред Велики започва съставянето на Англосаксонската хроника - огромна храналагия и генеалогия на английското заселване и история на кралствата на саксите в Британия. Крал Алфред донякъде наподобява това, което е Симеон Велики за българите - едновременно воин и книжник. Самият владетел участва в преводите на латински книги на староанглийски. 

По времето на слабия крал Етелред ІІ Англия още веднъж е подложена на чуждо нашествие. Този път не става дума за викингски нападения. Датският крал Свейн Раздвоената брада, син на Харалд Синия зъб (а Харалд е първият християнски крал в Скандинавия) идва лично за главата и короната на Етелред. Той не успява да постигне амбицията си, но в началото на ХІ в. синът на Свейн, Кнут Велики наистина сяда едновременно на датския, норвежкия и английския трон. Наследникът му Хардкнут обаче не успява да задържи англичаните под своя власт и в 1042 година престолът е зает от Едуард Изповедник, предпоследният владетел от уесекската династия. Неговото управление продължава двадесет и четири години, в двора му гостуват множество рицари от двора на нормандския херцог Вилхелм и влиянието на нормандците в Англия нараства извънредно много. Тук приближаваме края на историята на саксонския период в английската история. 
В 1066 г. Едуард умира и двама владетели предявяват претенции към английската корона. Единият е норвежкият крал Харалд Хардрад (някога наемник на византийците в борбата им срещу българския въстаник Петър Делян), а другият - Вилхелм Бастарда, дук на Нормандия.
новият крал на Англия, Харолд, син на Годуин, се изправя срещу норвежкия си съименник и английския предател Тостиг и ги побеждава в битката при Стамфорд Бридж. Прекрасно описание на тази победа има в исландския сборник с кралски саги "Земният кръг" от Снори Стурлусон. 
Уви, десетина дни по-късно, на 14 октомври 1066 на плажа край Хейстингс изморената от първата си кървава победа и от бързия марш през Англия войска на Харолд е надвита от силите на нормандския дук. Самият Харолд пада като храбрец заедно с последните бойци от личната си охрана. на Коледа 1066 Вилхелм Нормандски става крал на Англия (той еУилям І Завоевателя) и неговият меч прокарва линията, разделяща историята на англосаксите от тази на феодална средновековна Англия, която се изгражда като европейска свръхсила в дълги войни с Франция и в Кръстоносните хоходи. Целта на този блог обаче е да трупа информация само за периода до нормандското завоевание.

Категория: Технологии
Прочетен: 7130 Коментари: 7 Гласове: 0
Последна промяна: 13.04.2007 19:27
В англоезичния свят обикновено наричат периода между падането на Западната Римска империя и началото на Кръстоносните походи Dark Ages - Тъмни векове.
Това, което за нас е ранно Средновековие, на запад от Ламанша (или трябва да кажем - западно от Английския канал?) е схващано като самостоятелен исторически период, различаващ се от класическите Средни векове. Това е Age of Warlords - епоха на племенни предводители, а не на крале и феодални владетели, макар че повечето от тези вождове вече носят ако не същността, то поне името на кралската власт. Понятието внушава, че между V и ХІ в. още не са придобили форма "типичните" средновековни западноевропейски народности и техните държави. И наистина, Кастилия и Арагон в Испания, италианските независими градове, германските провинции и Франция бавно кристализират от упорито отказващите да слязат от сцената стари разделения между днес крайно екзотично звучащите септимани и аквитанци, бургунди и лангобарди, австразийци и нейстрийци (или салии и рипуари). И това е поглед само върху част от континентална Европа. Европа, която сега без да се замислим приемаме за естествения "голям фон", върху който се разиграват съдбите на народите, но която в "Тъмните векове" още не е измислена. Колкото до Севера…
Едва през ІХ в. един от местните "крале" в западната част на Скандинавския полуостров ще започне несигурно да налага авторитета си над останалите. Съпротивата срещу създаването на единна Норвегия ще доведе до бягството на мнозина благородници през Северно море и заселването на Исландия. То пък ще даде тласък на най-неизгодната, но и най-удивителна посока на норманската експанзия - към Зеления остров Гренландия и към Винланд, някъде по бреговете на Лабрадор… дълго преди експедициите на Колумб. Същите мъчителни родилни болки в земите на свеите ще създадат Швеция и ще изпратят многобройни изгнаници по бреговете на Балтийско море, откъдето те ще се устремят на изток и ще сложат началото на руската история. Горм, първият исторически достоверен крал на Дания, се възцарява през 938 г.
Британските острови са разпокъсани на множество малки владения. Шотландия излиза от "Тъмните векове" чак през 1034 г., когато най-сетне земите на скотите и пиктите стават едно цяло под скиптъра на Дънкан. В Ирландия и Уелс местен водач така и не успява да наложи безспорната си власт. Английското кралство е изковано в сблъсъка на Алфред Велики с викингския предводител Гутрум през последните две десетилетия на ІХ в. Тук особено подходящ е стихът на Ръдиард Киплинг:

England"s being hammered, hammered, hammered into shape!

В Тъмните векове границите "плават"; често те не са договорени линии, до които свършват териториите на една власт и започва друга, а ничии земи. Граничните области понякога са гъсто заселени и обитателите им успешно се противопоставят на опитите на един или друг владетел да ги включи в кралството си. Понякога тези области сами раждат "крале": мъже, които разполагат с въоръжена дружина и поставят под свой контрол някаква зона. Обикновено те не завещават завоюваното на децата си - честата поява на нови и нови "крале" не предполага съществуването на стабилни "кралства".

Всичко, което днес приемаме за задължителна черта на управлението - хората със специфични функции, обграждащи краля и предъвкващи отношенията му с управляваните - сякаш липсва. Изглежда няма такова нещо като "правителство". И това като че ли е съвсем естествено. Каква нужда може да има саксонският вожд Видукинд от заместник-кмет по въпросите на културата, да речем, когато проблемите, пред които той е изправен, са от съвсем примитивно естество? Той не събира законно определени данъци, а по обичай получава дарове или със сила взима всичко, от което има нужда, за да издържа себе си и въоръжената си свита. Не подписва договори, а се заклева и спазва клетвата, докато не прецени, че отсрещната страна е отклонила вниманието си. Единственото "обществено мнение", което го интересува, е това на воините му. Повечето от тях са негови роднини, има и неколцина пришълци, които са доволни да се бият за своя господар, стига да са им гарантирани храна, покрив и закрила при простъпка. Историческата литература, създала понятието Dark Ages внушава, че единствените личности на епохата са повече или по-малко ефимерните крале, християнските светци, препъващи се със свещ в ръка из тъмнината на потъналия във варварство свят и, разбира се, изпъкващите на преден план воини - шампионите на кралете.
Дори Морис Дрюон, този панегирист на средновековна Франция, се поддава на английската терминология и иронично подмята, че майордомът на Хлодвиг е толкова майордом, колкото Хлодвиг е крал. Сякаш Франция (или поне империята на Карл Велики) не е създадена тъкмо от меровингски майордоми! Но ако приемем Франция за голямото изключение на западния свят, изглежда, че все пак има нещо убедително в картината, рисувана от популярното понятие Dark Ages. Може би поне в районите извън лимеса на унищожената Римска империя докъм ХІ в. "кралство" е всяка малка територия, в която се разпорежда вожд със собствена дружина и дървена зала, където се събират воините. Подобна проста и едва ли не идилична картина на раздробени и податливи на разпадане и преразпределяне regnuncula съответства на идеята за Тъмни векове в европейската история: някъде в горите, на миниатюрни разчистени пространства се издигат груби постройки, в които диви наглед хора пият домашно произведено пиво и се хвалят един пред друг с храбростта си, тоест с броя на извършените убийства. Сякаш всичко е на мястото си. Пред очите ни е един съвършено варварски свят, към който сложните реконструкции на меровингския ред на Жан Фавие не биха могли да имат никакво отношение. Тук единствен водач може да бъде Дейвид Рос, който така добре рисува епохата на Тъмните векове.

Литературата на ранносредновековна Европа сякаш само потвърждава колко тъмни са те. Поезията в Старата Еда е примитивна: хуморът в нея - дебелашки, а драматичните моменти са изразени толкова сухо и пестеливо, че човек с право може да се замисли дали скалдовете са имали същото разбиране за напрежение в сюжета, каквото притежаваме днес. И ако прозаичните саги не разкриваха един свят, който принадлежи не само на воини и крале, а и на търговци, и не само на смелостта, а и на изтънчените обноски и остроумието, може би всичко щеше да бъде ясно. Това се отнася и до литературата в Англия от времето на саксонската Хептархия. Тъкмо "Беоулф" (нач. на VІІІ в.), който е може би в най-висока степен "варварска" поема, ни позволява да хвърлим поглед към едно по-различно и неочаквано лице на Тъмните векове.
Вече стана дума за кралете от епохата между V и ХІ в. Доколкото принадлежат на едно схващано като мрачно и затворено пред-Средновековие, те не управляват кралства, а просто водят воински отряди. Упражняват контрол изключително посредством личния си авторитет, а не разчитат на някакъв апарат от служители със специфични функции. Само че "Беоулф" показва тъкмо противоположна картина. Когато едноименният герой и придружителите му за първи път слизат на датския бряг, там ги посреща крайбрежен страж. Той спира гаутите и ги разпитва кои са и къде отиват. Когато научава името на предводителя им и целта на тяхното идване (а те търсят датския крал, за да му предложат помощта си срещу чудовището Грендел), стражът обещава да пази кораба им, докато дойде време да отплават обратно. Нещо повече, той разполага с отряд, който изпълнява заповедите му. В стиховете 230-320 (по изданието на Klaeber) съвременният читател неочаквано се сблъсква с крайбрежната охрана на датския крал, след като изрично му е било казано, че такава охрана няма и не може да има (Дейвид Рос, а преди него мнозина автори, начело с Едуард Гибън твърдят, че за никакви институции у древните германски народи не може да се говори - поне докъм ХІ в).
В стихове 332-399 Беоулф се представя на мъдрия Улфгар, привратник на крал Хротгар, и двамата изключително сериозно и церемониално уговарят как Беоулф ще се представи на владетеля. Улфгар разпитва госта кой е, сетне го оставя сам и отива при краля, за да съобщи, че е дошъл чужденец. После се връща при героя и му предава, че Хротгар го допуска в двореца, но го кара да остави оръжията си пред портата. (Впрочем, Толкин заема почти изцяло тази помпозна сцена от поемата в главата "Кралят на Златния замък" от "Властелинът на Пръстените" и така връща на широката публика един важен художествен мотив).
Вече пред трона на краля, при това няколко пъти, Беоулф разменя реплики с Унферт, чиято роля в кралския дом е донякъде неопределена. Унферт се подиграва с Беоулф, но той му отвръща не с гняв и заплахи, както би подхождало на воинската му чест, а с кротка насмешка. Това внушава, че самият Унферт не е воин (още повече, че той е седнал в краката на Хротгар, а не на някоя от пейките за бойците), а по-скоро нещо като шут (ст. 500-533). По-нататък обаче Унферт се помирява с Беоулф и му подарява опасния меч Хрунтинг (ст. 1455-1471). В ст. 1165-1169 пък се казва, че Унферт е храбър, но и подъл (значи все пак е воин); освен това той е братоубиец (остава неясно как тогава живее в мир и в близост до краля). На няколко места в поемата той е наречен "вития на Хротгар" (spokesman по новоанглийския превод на Gummere). Оказва се, че староанглийската поема от началото на VІІІ в., тоест от средата на Тъмните векове, показва един кралски двор, в който всеки има своето точно определено място. Това никак не съответства на идеята за безвластния и чужд на всяка приемственост дух на епохата, защитавана, например, от Keith Feiling.
Две подробности допълват картината на богатия, подчинен на обичаи и условности, сложен дворцов живот в дома на Хротгар (респективно в съвременните на поета кралски дворове на англите и саксите). Кралят живее заедно със съпругата и синовете си, но негов съвладетел, определен за наследник на трона и бъдещ настойник на кралските деца е възмъжалият му племенник Хродулф (ст.1018, 1164 и 1181-1187). Хродулф съответства на легендарния крал Хролф Краки (Върлината), на когото е посветена прозаична сага, където подробно са описани дворцовите обичаи. А последната жертва на чудовищата, живеещи в блатото надалеч от двореца е Есхере, приятел и управител на имотите на краля (ст. 1296-1297).
Могат да бъдат приведени още примери за сложността и разнообразието на живота във и извън кралските зали през така наречените Тъмни векове - както от поезията и светската проза, така и от официални документи. Без значение е дали вниманието ни ще се насочи към събора в Уитби, където вече придобилата форма доктрина на Римската църква влиза в сблъсък с особеното, островно християнство на келтите от Уелс и Ирландия, към капитулариите на Карл Велики или към трактата за тъмнината на Фредегизий от Тур - дори най-ранният и поразяващо беден на фона на предшестващата го императорска епоха период на западното Средновековие е толкова често пронизван от "ренесанси" (на ирландските проповедници, на англосаксонската литература, каролингски ренесанс и т.н.), че да се говори за него като за Тъмни векове изглежда неподходящо.
За по-пълното разбиране на историческите и културните процеси, формирали европейските народи още през Средните векове трябва да се избягват удобните и опростенчески клишета, които моделират цяла епоха, но обедняват и изкривяват образа й; ровейки в паметта на далечните си прадеди, човек винаги е длъжен да знае как те са виждали самите себе си. Прекаленото доверие към документа може и да е типично за дилетантите, както твърди проф. Вера Мутафчиева, но уважението към думите от древността е знак за истинска любов към историята.


-------------------------------------------
Манол Глишев © IV"2006
Литература:
- Жан Фавие. Карл Велики. Превод от френски Венелин Пройков. Рива, София, 2002;
- Староисландски саги и митове. Превод от староисландски Михаил Минков. Народна култура, София, 1985;
- Митове и легенди на скандинавските народи. УИ "Св. Климент Охридски", София, 1992;
- Арон Гуревич. Средновековният свят: културата на мълчащото мнозинство. Превод от руски Евгения Трендафилова. УИ "Св. Климент Охридски", София, 2005;
- Снори Стурлусон. Саги за кралете на Севера. Превод от норвежки Румяна Сиромахова. Военно издателство, София, 2005;
- Беовульф, Старшая Эдда, Песнь о Нибелунгах. Перевод В. Тихомирова, А. Корсуна, Ю. Корнеева. Художественная литература, Москва, 1975;
- Keith Feiling. A History of England. Oxford, 1973;
- David Ross. Ancient Scotland. New Lanark, 2004;
- David Ross. The Celts of the British Isles. New Lanark, 2004.
Категория: Технологии
Прочетен: 2352 Коментари: 2 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: glishev
Категория: Технологии
Прочетен: 38319
Постинги: 9
Коментари: 10
Гласове: 59
Архив
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031